Винаги когато на хоризонта се зададе нова екранизация на някоя велика книга, мненията автоматично се делят на два фронта, а съмнението се прокрадва като мисъл за пуканки и кола на прожекция на независим арт филм въпреки мащабната промоция. "Великият Гетсби" на Баз Лурман не направи изключение от това правило.
Лентата бе избрана като откриваща на тазгодишния кинофестивал в Кан, ала последвалите критики бяха доста двояки.
И с право. "Великият Гетсби" на Франсис Скот Фицджералд стои на видно място не само в американската, но и в световната литературна съкровищница и всеки, който дръзне да я разтвори и разчупи през собствена перспектива, трябва да има огромна смелост и прецизна преценка какво точно прави.
Е, в случая смелчагата се оказа Баз Лурман, който, от една страна, е австралиец и "какво всъщност разбира от американски декаданс", от друга обаче, вече доказа себе си като майстор в пресъздаването на прочувствени винтидж истории безапелационно (Ромео и Жулиета, Мулен Руж, Австралия).
Какъв е резултатът с "Великият Гетсби"? Положението е следното – "Великият Гетсби" на Фицджералд се различава от "Великият Гетсби" на Лурман. Ни повече, ни по-малко. Разликите се намират най-вече в различните сетива, за които "са правени" двете.
Романът се забива в сърцето ти като красива, но бодлива роза и не те пуска докрай... може би никога. Филмът омагьосва очите ти и прави така, че свят да ти се завърти, но не много повече.
Малко са онези, които не знаят историята, но все пак... Ню Йорк, 1922 година. Америка се къпе в диаманти, джаз музика, разврат и контрабанден алкохол, а точната извадка на ситуацията намира място във великолепната къща на милионера със съмнително минало Джей Гетсби (Леонардо ди Каприо), в която всяка вечер се вихрят партита с такъв размах, че веднъж попаднал в кръговрата, човек изпада в пълно безвремие, попада в един паралелен свят, изобилстващ от поквара и разкош. Според някои хора Гетсби е натрупал състоянието си от контрабанда на алкохол по време на Сухия режим. Други смятат, че е убил богат човек и е присвоил парите му, а трети твърдят, че е германски шпионин и роднина на германския император Кайзер Вилхелм.
До истината обаче достига само един-единствен човек, Ник Карауей – наскоро преместил се в близост до чудното имение несретник – който една вечер случайно попада на прага на къщата.
Ник е пленен от харизматичната фигура на тайнствения Гетсби, като впоследствие разбира, че зад целия блясък и охолен живот се крие едно самото сърце, чийто единствен стремеж е голямата му любов – понастоящем омъжената за виден аристократ Дейзи Бюканън (Кери Мълиган), която живее от другата страна на залива, където зелената светлина никога не изгасва...
Първото нещо, което прави впечатление, е доста интелигентната селекция на актьорския състав. Ди Каприо не подлежи на коментар. Много вода изтече, откакто Холивуд го експлоатираше само заради красивото му, кукленско лице, тотално незаинтересуван от отличните му актьорски качества. Както обаче често става, комерсиалният успех на Ди Каприо го дари и със завидната свобода да избира ролите си и той успя да докаже пълнокръвния си талант в не една лента (Авиаторът, Злокобен остров, Джанго без окови и много, много други). Изборът на Лурман именно той да изиграе толкова комплицирана фигура като Джей Гетсби би могъл да се сметне като повече от разумен.
Разказвачът, Ник Карауей – чийто прототип е самият Фицджералд – пък е поверен на Тоби Макгуайър. Макар и двигател на действието, в екранизацията героят е някак дистанциран и лишен от катарзис. Като това не се дължи на слабите актьорски заложби на Макгуайър, а е по-скоро режисьорско решение, което иде малко странно.
Фаталната Дейзи пък е поверена на британката Кери Мълиган, която няма, ама наистина няма слаб филм (силно наблягам на утопията Never let me go) и макар и от по-младото поколение, вече се е доказала като една доста добра драматична актриса.
Не актьорите обаче са големият коз в Лурмановия "Гетсби" – филмът е поне 75% визия, дължаща се на една повече от разточителна сценография, допълнена от спиращите дъха на всички пин-ъп мацки, отишли да гледат винтидж историята в кинозалата с рокли на Prada, в подробности за които няма да изпадам, инак на мъжете ще им стане досадно.
Всичко останало обаче буквално ви заслепява, удивлява и завърта главата ви на 180 градуса: от нереалната къща на Гетсби, в която ще ви се иска да се гмурнете направо от седалката, през спиращите дъха автомобили, до разкошно-кичозния декадански интериор, създаден за веселби, каквито светът няма да види повече никога.
"Великият Гетсби" на Баз Лурман е едно изтънчено пиршество на сетивата, каквото всеки е хубаво да си позволи – ей така – за да се поглези. Може би малко излишни идват единствено триизмерните ключови цитати от романа, които стоят малко като в тийн лексикон. На фона на всичко останало обаче те се търпят.
Единственият отчетлив минус на продукцията е широко рекламираният саундтрак. Продуциран от Джей Зи, той включва песни на Бионсе, Флорънс енд дъ машийн и подобни хип-хоп и поп герои, които, прощавайте, но звучат повече от неадекватно, особено в ТАЗИ история. (Изключение прави песента на Лана дел Рей, която отговаря на емоционалния заряд на историята поне малко). Да, знаем, че Джей Зи е най-оборотният продуцент в момента и че жена му прави фурор на Супербоул, дори и застанала като Хълк на сцената, но някои неща просто не трябва да се отнасят към модернизма и да останат в своите адекватни, класически граници.
И така, като заключение би могло да се обобщи, че въпреки силната игра на Ди Каприо и подкосяващата краката сценография "Великият Гетсби" на Лурман предлага по-скоро едно повърхностно удоволствие, отколкото прочувствено, емоционално пътешествие, което, в крайна сметка, няма лошо. Аз бих добавила още едно много важно нещо – благодаря ти, Баз Лурман, за това, че ме накара да мисля за Гетсби отново.