Имаме общи царе, на които издигаме паметници, но не сме един народ. Кланяме се на едни и същи светци, празнуваме еднакви празници, говорим един език, но сме точно кучето и змията от известната приказка. Кучето и змията стояли на брега на река и влечугото помолило четириногия си приятел да го пренесе на отсрещния бряг.
"Но ти си отровна змия, ще ме ухапеш", отговорило кучето, а змията обещала, че няма. Когато стигнали на най-дълбокото място обаче, змията го ухапала. "Защо го направи", попитало то, преди да потъне. "Защото сме на Балканите", отговорило влечугото.
Затова ли все се хапем с братята македонци? Защото сме на Балканите?
Когато Монголия построи паметник на Кирилицата, българите със задоволство приветстваха този акт. Наши представители бяха поканени да присъстват на церемонията. Може би монголците просто са се научили да уважават историята. И не изпитват примитивна злоба към нас, макар в есента на 1233 българи да са нанесли поражение на непобеждаваните дотогава монголи.
Защо на Балканите трудно се прощава? Защото просто това са Балканите – място, на което народите помнят, не забравят и не прощават. Министрите ни говорят за интеграция. Всички трябва да се интегрираме в Европа. Интеграцията обаче е хубава дума, която не означава абсолютно нищо, когато не можем да си поделим царете, светините, светиите, миналото.
Примерът с Монголия затова е показателен. Когато македонците издигат монументи на царете обаче, се прави всичко възможно те да не се свържат с българите. Точно като по филмите – всяка връзка с действителни лица и събития от българската история, е случайна. Само че филмът, в който сами се вкарваме, е по действителен случай. И той трае десетилетия. Почти ми напомня за онази книга на Вонегът, в която времетръсът помита всичко и хората повтарят едни и същи грешки, случват им се едни и същи неприятни неща. "Минута по минута, час по час, година по година, като пак залагаме на губещия кон, като пак се женим за когото не трябва, като пак хващаме трипер… Каквото щете! Едва когато стигат до датата, на която се е случил времетръсът, хората престават да бъдат послушни роботи на миналото си", пише Вонегът.
Ние сме роби на миналото. И ние, и македонците. Да кажем, че "най-братския ни народ", както ги нарече преди време Бойко Борисов, не прави имидж на гърба на българската история, ще бъде лъжа. Но това е само неуспешен опит за обогатяване на исторически хроники и по-скоро наподобява процеса по развихряне на въображението за създаването на художествени измислици, почти басни. И така Цар Самуил (на който македонците се гордят, че са построили по-висок паметник от нас), Кирил и Методий, Гоце Делчев и разбира се, Тодор Александров, биват принизени от македонската художествено-литературна (поради липса на историческа) школа до второстепенни герои в нереални сюжетни линии.
Любопитно, наистина. Ако се замислим над последните културни събития в Македония, може да стигнем до извода, че "най-братският народ" изпада в някаква необяснима кулурна шизофрения. От една страна "заимстват" (за да не ги обвиним директно в кражба) българските национални герои. Настояват, че са македонски, а после се отказват от тях. Пресен пример от няколко дни.
Вместо "Яне Сандански", скопско училище в Чаир вече ще се казва "Яшар-Бег". Училище "Цветан Димов" пък се назовава на "Хасан Прищина". Все имена на албански национални герои, които между другото се свързват с Първата Призренска лига, която е създадена с една много ясна цел. Това са първите идеолози на албанското обединение, това са хората, които са мечтали за Албанския вилает, в който влизат Шкодренски, Янински, Битолски и Косовски вилаети. Ако още не разбирате какво още значи това, картата онагледява добре:
Чудно? Какво ли би казал непредупреден турист, като разбере, че Александър Македонски и Цар Самуил са били държавници на един и същ народ. За какво ли им е Самуил на македонците, като вече си имат Александър?
Това сме ние сега. Добре го казва Вонегът. Роби на миналото си. Дребнави човечета, които се хващат за гушите за един паметник. И днес македонските медии гърмят как българския паметник на Самуил имал смешни очи.
А дали някой се замисли как би погледнал днес на случващото се от двете страни на границата. Навярно в погледа на българския цар ще се прочете повече болка, отколкото при вида на ослепената българска армия. Ако тогава сляпа е била само армията. То сега слепи са всички.
Само този, който не познава историята, не изпитва истинска любов и преданост към народа си, а оттам и показва неуважение към миналото си, може да се подиграва с паметника на своя цар. Очите на Самуил светят в тъмното, очите на българите от двете страни на границата са слепи за светлината.