Епицентър

Факири сме да скочим в някаква сензация.

А сензации у нас - дал Бог. И онова, което наистина е актуално, защото от него зависи битието ни, остава забравено. Проблемите ни са изместени от улични свади, от несъществени неща, от предизвикани ситуации.

Навремето упрекваха бившите управляващи точно в това – че дават някаква посока на общественото мнение, съвсем различна от посоката на болезнените проблеми. Сега да е нещо друго? Министър Бъчварова отскочи скорострелно до НАТФИЗ, за да контролира ситуацията с Волен Сидеров, но колко други и сериозни ситуации не бяха удостоени дори с вниманието й.

Сигнал пък, удостоверяващ "будното” гражданско съзнание, поиска от Агенцията за защита на детето да отнеме родения наскоро син на семейство Сидерови. Дете в риск!

Много пъти съм ставала свидетел на такива сигнали, с които държавната машина трябва да се справя, изоставайки своята насъщна работа. Една справка от Стара Загора ни информира, че в местната Агенция за защита на детето са получени 152 сигнала – и след като всичко е проучено, реалната цифра е спаднала на 62. Мярка ми се образът на общественичката от великолепния филм с Юрий Никулен – "Брилянтената ръка” – тя така зорко следеше постъпките на съседите си и ги докладваше, където трябва. Изигран брилянтно от Нона Мордюкова, този образ става нарицателен за усилия без полезно действие.

На фона на едно историческо решение в Китай – семействата да имат право и на второ дете, сигнали с "обществен характер”, каквито се роят у нас, изглеждат смешни. Държавната политика има отговорността за важни неща – като например демографския срив, беднотията, корупцията – хайде да не изброявам, защото списъкът е дълъг, пък и всичко го знаем наизуст. А не да тича след една личност, която и да е тя.

Безполезните действия у нас са много – и не само държавният механизъм скърца. Безотговорно е участието ни като граждани в собствената ни съдба. Заменяме справедливите си искания, аргументирани, съобразени със закони, изискващи законност – със свирки по площадите, с викания, с протести – но протести на висок глас, глъчка да има. Такова викане чува ли се? Е, то може да свали правителства – но поради упоритост а агресия. Не виждаме стройната поредица от действия, която води към определена цел.

И понеже все още сме в изборна треска, нека си го кажем: Волен Сидеров стана по-важен от гласа на народа. Общественото вълнение си намери друг епицентър, откри го в един човек, в детето му. В същото време хората се питаха:

- Ти чули колко са припаднали?

- Ама наистина ли има припаднали?

- А на мене ми дадоха по две бюлетини, вместо по една, после си ги взеха, такива ми ти работи...

Дали Борисов се вслуша в гласа на народа и освободи една от централните фигури в изборния хаос? Де да реагираше така на всяко справедливо искане...Но той реагира екцентрично и съобразно собствената си воля. Не му харесва, че го "прескачат”, че не го питат за всичко – и хоп, нищо, че си зам.-министър, нищо, че си читав – хайде, отивай си...Властта днес у нас не е за ония, които могат да изразяват собствено мнение, пък били и министри.

Изказването на спеца по изборите проф. Константинов беше доста изразително: 100 000 гласа вероятно са "недействителни”. И сред причините е и изписаните обидни думи за правителството върху бюлетината. Не са доволни хората, казва професорът. "Недействителните” са срещу действителността. Срещу онази, в която вече съвсем традиционно епицентърът се измества.

Добре де, ами ако го нямаше Волен, какво щеше да стане? Кого щяха да обвиняват за безредиците в държавата...Ама добре, че се появи този гранатомет в центъра на София, та да измести за известно време Волен. Сега ще стреляме по гранотомета. После – по нещо друго. И няма да има прочит на обидните думи върху "недействителните” бюлетини.

Действителността ни ще разцъфти като онзи налъм върху старото бюро на Радой Ралин...Сиреч – никога.