И гонките - чудо за три дни

"Гонката” завладя информационното поле. Приливната й вълна заля всичко и покри с актуалното си присъствие останалите бледи летни случки. Няма парламент. Няма страсти, които от трибуната да прииждат към нас. А "гонката” ни предизвиква, събужда съчувствието и гнева ни, непримиримостта ни към нехайството, безотговорността. Защото е свързана с живота. С лекотата, с която някой може да го унищожи. Ние не приемаме тази лекота, тази безчувственост към чуждия живот. Едва ли са много онези, които тези дни да не мислят за внезапната смърт, предизвикана от безредиците на пътя.

Но знам, че и тази всеобща тъга, тази болезнена информация ще бъде като всичко у нас, което е чудо за три дни. Обикновено насочваме бинокъла на съвестта към нещо, което е нарушило спокойствието и реда в социалната ни държава. Шумим, тръбим, викаме – и после всичко си тръгва по старому. Все така се случва. Все някак не стига време и сили не стигат, за да си подредим живота не под диктовката на ситуации и кампании, а както трябва. Дано не греша, но в основата на всяко безредие в държавата ни е зазидана сянката на ненаказаното зло. Като се почне от обикновената обида на улицата – и се стигне до охолната корупция.

Слушам гласове из ефира, които твърдят за загрижеността на съответното министерство и неговия министър. Всичко се правело. Всичко. Какво значи всичко? Представител на съответната парламентарна комисия пък призовава гражданите – видят ли "гонка”, да сигнализират.

В последното съм сигурна и без призива на високия служител на парламентарната ни държава. Въпросът е кой как прехвърля топката към другия, за да стоим на едно и също място в редица проблеми, които очакват решения. И самата аз нееднократно съм писала и сигнализирала за мотористите, които се надбягват в самия център на София. Прорязват нощната тишина невъзмутимо. И продължават... Малко нелогично ми се вижда обяснението на интервюиран служител, че не можели да засекат надбягващите се коли. Сигурно това ще е и обяснението му за моторите. Не ги засичали камери. Разбягвали се, като предусетят, че ги търсят. Имат ли тези коли номера?

По-важното е, че няма кой да ги види. Че изчезнаха от улиците патрулиращите полицаи. Че сигурно някой отвън трябва да обясни как се залавят престъпници. Може би г-да управляващите в министерството чакат директива от някъде – у нас и "отвън” как да заловят престъпниците – каквито и да са. Сред тях – и тези на пътя.

Надбягванията с коли и мотори у нас са част от изградената система на състезанията. Те може и да имат някакви писани правила, но отдавна е ясно, че у нас малцина четат правилата и стъпват в очертания от закона кръг.

Състезанията, каквито и да са те... Кандидатстването за проекти – ами то е свързано с такова надбягване, макар на финала да печели "наш” човек. Под "наш” у нас отдавна се разбира и този, който "шари”. Така остават неуловими нотариуси, присвоили документи за собственост, частни изпълнители, злоупотребяващи с дадените им права... В състезанието за някое работно място или ръководна позиция "тайното” гласуване не остава тайна, защото всеки знае за кого е гласувал, но нали се играе играта на заменените бюлетини... Състезанието, конкурсът, както и да наречем това нещо, отдавна има своята схема, несъвместима с почтеността.

Кой и за какво се бори? Когато някое нарушение в състезателната битка на обществото ни излезе наяве, започваме да сочим с пръст: но не проблема като цяло, а негова съставна част. Пострадало е дете. Говорим за децата. Пострада лекар – говорим за лекарите. И поставяме частичката от проблема в една кутийка, където не му е мястото. Аз например се състезавам с няколко алкохолици и бездомници от нашата улица. Да не мислите, че ще ги победя? Нищо подобно. Те и техните права са защитени. Нашите – и моите в частност – не. Молбите към тях остават във въздуха. Молбите за справяне с тях също висят там. Ето това е моментът, когато си казвам: абе да имах един частен самолет, яхвам го и изчезвам...Да, ама къде? На морето – същото. В който и да е град – същото. Може би в планината? Там пък ще се състезавам с природата, защото не съм опитомена да я разбирам.

Какъв е изборът ми? Да живея и да се надявам, че нищо лошо няма да се случва по пътищата, по улиците, че ще престанем да прескачаме от ситуация на ситуация, напомнила ни, че животът е единствен, ценен, неповторим.

Някога, преди "демокрацията”, при мен в редакцията идваше един човек. Пенсиониран учител. Сваляше бомбето си, сядаше и разтваряше една стара поохлузена чанта. Вадеше оттам документи за "несправедливости”. Приемах сериозно тази му гражданска страст, макар колегите ми да се подсмихваха. Здрав ли беше този човек? Или просто неуморим в пенсионерското си битие, просто влагащ силите си в някаква битка. Признавам – уморих се да го слушам и да вървя по пътеките му, битките му често бяха безсмислени, както често са безсмислени в една лъкатушеща между законите и извън тях държава.

Все си спомням и Христо Радевски, който при цялата си достолепност и авторитет не преставаше да пише до различни инстанции писма за видяна от него нередност и несправедливост. Без да го засягат, държа да кажа. Но тъй като ние посмачкахме фасона и на т.нар. "гражданско съзнание” и позволихме да се подчини на нечии страсти, няма кой знае колко да разчитаме на гражданските бунтове.

Но нали ще искаме да разчитаме на държавата, която ще трябва да забрави онази поговорка "всяко чудо за три дни” и ще трябва да си запретне ръкавите, поне в решаването на проблемите, които пряко засягат живота и сигурността ни. Защото, както се вижда, у нас няма пешеходни пътеки за истината. Няма - щом не ги признават. И вървим през дните си, озъртайки се и очаквайки със страх поредното произшествие, закономерна опашка на нерешен проблем.