Идва ли най-после развръзката за АЕЦ „Белене“

Решението на Парламента от 2 март 2018 относно АЕЦ "БЕЛЕНЕ" трябва да бъде точно и своевременно изпълнено, но Министерският съвет трябва да отчете отсега рисковете пред това изпълнение. Иначе държавата ще зацикли за пореден път по темата, а това – освен всичко друго - ще продължи да струва много пари.

Славчо Нейков

Експерт по енергийна политика

След шестгодишен застой на парламентарно ниво, на 2 март Народното събрание прие дългоочаквано решение по темата АЕЦ "Белене" - изпълнителната власт да предложи конкретни по-нататъшни стъпки, свързани с проекта. Решението на парламента е интересно най-малко с две неща - както от гледна точка на процедурата, така и предвид рисковете, които крие изпълнението на същностните му разпоредби.

Дълго чакана стъпка на ниво "институции"

От процедурна гледна точка първото, което направи впечатление, беше консенсусът по приемане на решението – при 137 гласували депутати нито един въздържал се или против. Този факт сам по себе си е за отбелязване, защото илюстрира наболялата нужда именно държавните институции да се заемат най-после с темата – нещо, което досега неумело беше прехвърляно в неправителствения сектор. Нещо повече – необходимостта от конкретна намеса на държавно ниво вече е ясно обусловена както от заявеното от премиера Борисов разглеждане на възможността за изграждането на АЕЦ "Белене" като регионален проект, така и предвид последните му обявени разговори по темата с президента Путин.

В процедурната сфера обаче не стана ясно защо Парламентът не отмени решението си от 28 март 2012, в което основен акцент беше прекратяването на проекта – това решение от днешна гледна точка звучи напълно неадекватно в неговата цялост.

И  за четири основни риска

От гледна точка на съдържанието, решението е повече от ясно. Това обаче не значи, че фактическото му изпълнение не е свързано поне с четири риска, които трябва да бъдат отчетени своевременно.

Първият от тях е липсата на актуална енергийна стратегия. Въпросът, който срамежливо стои открит в правителствените програми, е поставян на експертно ниво от години; но връзката между АЕЦ "Белене" и нова стратегия не беше направена в решението. Това обаче не означава, че тя не съществува и че подготовката на стратегията може да бъде отлагана – вече няма закъде.

Вторият риск е свързан със сроковете за изпълнение на решението и въобще с времевия фактор за по-нататъшните стъпки по проекта. Заложеният за правителството срок е 30 юни 2018 г. Реално погледнато, срокът е повече от щедър, защото изпълнителната власт би следвало отдавна да се е концентрирала по темата; а и докладът на БАН, както и други аналитични разработки съдържат достатъчно информация за подготовка на управленска позиция въпреки различните експертни мнения. Притеснения за спазването на срока може да създаде и административният капацитет, но посочените по-горе фактори би следвало да компенсират евентуалната му недостатъчност. Същевременно не трябва да се забравя, че представянето на позиция на изпълнителната власт пред Парламента в края на юни т.е. преди летните отпуски, ще доведе до съществено забавяне на обсъждането й. В този контекст следва да се отчете и необходимостта от достатъчно време за представяне  вижданията на неправителствения сектор.  

Третият риск е свързан с ненужното политизиране на темата – особено в любимия на мнозина контекст "русофили" срещу "русофоби". Изразявал съм мнението си, че обсъжданията на такава плоскост са не само без основание, но и са контрапродуктивни (каквито, между другото, са и санкциите срещу Русия – най-вече през призмата на енергийния сектор). Връщането на дебата по проекта в този контекст не само ще забави решението на институциите за по-нататъшната му съдба, но и може да доведе до ненужно усложняване на отношенията ни както с "Росатом", така и с Русия като цяло. А е ясно, че без руско съдействие реакторите не могат да бъдат реализирани - независимо къде и как. В последните 18 месеца министър Петкова и правителството като цяло успяха да нормализират комуникацията с Русия в областта на енергетиката, а това ще става все по-нужно за България и за ЕС - и постиженията в тази сфера не трябва да се зачеркват с лека ръка.

Четвъртият риск е свързан с липсата на конкретика на очакваното предложение, независимо какво ще е то.  За разлика от доклада на БАН по темата, който представя серия от варианти за по-нататъшната съдба на проекта, от изпълнителната власт се очаква да представи най-после своя конкретна визия и аргументите си за нея, заедно с пътна карта за реализацията й. Ако такава конкретика липсва, и институциите, и обществото отново ще затънат в многословни спорове и в резултат темата ще бъде върната на изходна позиция без да се вземе някакво решение. 

А това е най-лошото, което може да се случи.