Пациентът Доки

Животът на Доки едва мъждука. В специализираната болница започва битка на живот и смърт. Десетки грижовни ръце поемат почти безжизненото тяло. И както изглежда, че надеждата е отлетяла някъде безвъзвратно, изведнъж Доки оживява...

Измислица? Фантазия? Не. Истина. Само че пациентът Доки е куче. И борбата за живота му не се води по правилата на  "реформата”. В специализираната болница има правила, които се движат по единствената "клинична пътека” – грижа за пациента...

Далеч съм от мисълта да търся някаква вина в специалистите. Изпитвам искрено уважение към труда на медицинските труженици. Просто те са от другата страна на везната – ние  и те, това е. Само че липсва равновесието. Когато го има, лесно е да забележиш някаква завъртулка, която го накърнява.  Така, както се забелязва творбата на Аниш Капур във Версай. Гледащите стоят пред нея с много предположения. Но, както казва британският скулптор: "Идеята ми беше просто да наруша равновесието, целостта на това историческо място и да поканя хаоса...”

А ние няма защо да каним хаоса. Ние си го имаме, конкретно в областта на здравеопазването – особено ярко е присъствието му там. Целостта на процеса, така да се каже, е напълно нарушена. И вината не е нито в едната, нито в другата страна на везната. Тя е в онези, които държат кантара. И в онези, които висят на ръцете им.

Има ли интерес докторът пациентите да са защитени в правата си? Да.

Има ли интерес пациентът  и лекарите да са защитени със строго изработени правила? Да.
Само че реформата не очертава добрата пътека на тези правила. Тя все така се лута в един добре познат на всички ни лабиринт. Макар там да се сменят движещите се фигурки... Движението е само до тук. Толкова.

Четиринайсет години в края на май се събираме в Албена –  стотина ентусиасти, журналисти от всички медии, значими фигури в медицината, в изпълнителната власт, депутати... Под шапката МОСТ (медии, общество, семейство, традиции) търсим моста към бъдеще, където хората да бъдат поне по-здрави.
Всяка година кръглите маси се огъват под тежестта на въпросите без отговор.

Всяка година водим някаква битка – в началото беше генетиката, тя стана и основата... пренаталната диагностика, социално значимите заболявания, редките болести, множествената склероза, всеки път се поставяше акцент и върху онкологичните проблеми... Тъжната редица е доста дълга.

И тази година специалистите, които анализираха сериозни проблеми и направиха изводи, насочени към обществото, бяха безспорни авторитети: проф. Иво Кременски, проф. Ивайло Търнев, д-р Нигяр Джафер, проф. Радка Аргирова, проф. Силвия Чернинкова, доц. Жасмина Мирчева, проф. Върбан Ганев, проф. Иван Недков, акад. Венко Александров, д-р Емил Райнов, д-р Мари Паникян, доц. Павел Станимиров,  д-р Михаил Михайлов, д-р Теодор Замфиров, д-р Николай Болтаджиев, д-р Ива Станкова, доц. Маргарита Апостолова, д-р Лиляна Димитрова, доц. Мелания Радионова, д-р Димитър Александров, Донка Михайлова, кмет, д-р Семра Изетова...

Думите на Татяна Лолова, която откри форума, потърсиха в тази картина обнадеждаваща светлина. В темата "Лечение леге артис в условията на здравна реформа” чаровната актриса видя  връзката между изкуството и медицината – и двете дават надежда.

Но когато няма правила? Или когато тези правила не са достатъчни, не са ясни, когато всичко се извършва в условията на дърпането между орел, рак и щука?

Както каза д-р Нигяр Джафер, дори тогава е възможно да се работи "леге артис” . " В условията на реформа, на която не се вижда краят, единственото нещо е професионализмът на лекарите. Има високо технологични методи на лечение, които се прилагат, прилагат се най-добрите световни постижения... Но липсва сигурност и организация. Непредвидимостта  е най-големият бич на системата...”

Кръглата маса очерта много мнения. Всяко – аргументирано и с посока към решение. Д-р Емир Райнов, зам.-председател на здравната комисия в парламента постави акцент и върху финансовата защита на държавата – системата не я осигурява и бедните са особено уязвими. Той се противопостави категорично на обединяването на болници без юридическа и финансова обосновка, на съществуващото пренебрегване на доказано ефективни методи – превенция, профилактика и промоция...

Целта ми не е да показвам детайли от тези анализи. Този щрих е тук, защото ми се иска да кажа, че много хора виждат проблемите и търсят изход от блатото. За моя радост, много от цитираните тук специалисти виждат в пациента свой съюзник, а не противник.

И аз тук пиша като пациент, който вижда в лекарите съюзник. В никакъв случай не съм срещу тях; дори "Смешни любови” на Милан Кундера, насложили в съзнанието ми една лека усмивка до бялата престилка, не са в състояние  да поставят параван пред сериозния, умен, талантлив и усърден български лекар...

Ще цитирам само още нещичко от изводите на проф. Иво Кременски – един учен, който никога не пренебрегва факта, мисли, прогнозира, предлага решения. Той твърди, че 65 000 новородени годишно се нуждаят от генетични изследвания, 70 000 бременни – от масов скрининг... Спирам до тук списъка от цифри. Чрез тях искам да видите грижовността на един специалист за пациента – и пациента бебе, естествено.

Професорът търси мястото на държавата, подчертава необходимостта от ефективен регулаторен механизъм. Той говори от името на пациента, когато предлага към Министерството на здравеопазването да се създаде работна група за контрол и регулация на генетичните изследвания  и свързаните с тях генетични регистри и ДНК банки.

Професор Кременски иска да се следи качеството в лабораториите, извършващи диагностични генетични изследвания. Настоява за участието на експерти "без конфликт на интереси”. Не е пресилено твърдението му, че и у нас трябва да се гледа на генетичните изследвания като на детайл от националната сигурност...

Неустоимото усърдие на личности като проф. Кременски може да защити пациента  в целия този хаос, в пързалката на несигурността. Но има и други "личности”, които се опитват да ни представляват...

Като пациент аз завиждам на кучето Доки. Не знам кой го представлява като пациент, но е време да помислим не само защо няма правила за пациентите, а и защо нашите права представлява една Национална пациентска организация, която е национална само защото е регистрирана като такава... Общи фрази, пози и други характеризират водачеството на тази организация. Искам в Брюксел да чуят, че ние, пациентите, не сме под знамето на тази организация. Вярно, не сме във времето на идеализма, не се храним с илюзии, но пък и няма защо да ни слагат пред гърди, които имат комерсиални цели...

Толкова по въпроса за лечението леге артис. И аз като Татяна Лолова се надявам, че  лечението най-после ще се свързва предимно с надеждата...

А тя не се движи с патерици.