Сирийският облог на Москва

С включването си в сирийския конфликт руската армия смята да докаже, че зачита регионалните съюзи и защитава стратегическите си интереси. Президентът Владимир Путин потвърждава старото сътрудничество с режима на Башар Асад и се надява да получи по-голяма тежест в преконфигурирането на Близкия изток. Същевременно обаче той рискува да се разкрият границите на руската мощ, сочи Алексей Малашенко в свой анализ за Le Monde Diplomatique.

Нахлуването на изтребители Су-34 в небето на Близкия изток и крилатите ракети "Калибър", изстреляни от Каспийско море, промениха – поне временно – съотношението на силите на сирийското бойно поле. Интензивните бомбардировки позволиха на правителствените сили да възобновят офанзивата. Тази тактическа подкрепа, оказана от Владимир Путин на Башар Асад, не е съвсем изненадваща. Сирия беше последната останка от руското присъствие в Близкия изток, символа на минало величие. Постоянната подкрепа на управляващия режим накара Кремъл да изиграе решаваща роля през лятото на 2013 г. за унищожението на сирийския химически арсенал, за да бъде избегната западната намеса. Тя показа, че грешат онези, които смятат, че Русия вече няма интереси извън постсъветското пространство и я нареждат сред обикновените "регионални сили".

Още от първите договори за оръжейни доставки, сключени през 1956 г., Сирия поддържа много тесни отношения със СССР. Те се засилват при създаването на Обединената арабска република с Египет (1958–1961 г.), а след това – и с идването на власт през 1963 г. на партията БААС, проповядваща "арабски социализъм". Преди смъртта си през 2000 г. президентът Хафез Асад нареди на сина си Башар да пази тази връзка, извънредно важна за оставането на неговия клан начело на държавата.

От друга страна, след пропадането на съюза с Египет и загубата на базите в Александрия и Марса Матрух през 1977 г. сирийското пристанище Тартус остана единственият пристан за руските кораби, кръстосващи Средиземно море. В последните месеци тяхното присъствие край сирийските брегове стана по-видимо. През септември дори бе забелязана ядрената подводница, клас тайфун, Дмитрий Донской, най-голямата досега подводница-ракетоносител. Помощта на Русия за Сирия нарасна още след началото на "арабската пролет". Рухването на режимите в Тунис, Египет и Либия, а след това и разрухата на Ирак, последвана от появата през 2014 г. на "Ислямска държава", убедиха Москва, че трябва и занапред да подкрепя Асад и да заздрави позициите си в региона. Общата нестабилност и неясният подход на западната политика, и на първо място тази на САЩ, подтикнаха някои правителства да потърсят и други партньори. Франция продаде големи количества оръжие на страните от Залива. Русия пък подписа икономически, военни и технически договори с Египет, Ирак и Йордания. Саудитска Арабия вече не се колебае да финансира Египет за покупки на руско оръжие, а саудитският суверенен фонд реши в началото на юли да инвестира 10 милиарда долара в Русия.

Много арабски политически водачи и офицери споделиха носталгията си по времето на Гамал Абдел Насър, т.е. по годините 1950–1960, когато идеологическото съперничество между СССР и Запада оставяше на арабите поле за маневриране. Не случайно по време на предизборната кампания през 2014 г. сегашният египетски президент Абдел Фатах ас Сиси произнесе хвалебствени слова за изтъкнатия си предшественик. Путин заложи отрано и без излишни емоции на новия силен човек в Кайро (посрещнат в края на август 2015 г. в Москва) и възстанови старите връзки, което му позволи да подпише споразумение за продажба на оръжия на стойност 3 милиарда евро.

Русия се надява да укрепи влиянието си в съгласие с международното право, както подчерта Путин в речта си пред Общото събрание на ООН на 28 септември. Тогава той предложи "действията на всички субекти, които се противопоставят на "Ислямска държава", да се координират с резолюция: "Естествено, всяка помощ за суверенна държава трябва не да се налага, а да се предлага, и то като се спазва строго Уставът на ООН. Най-важното, според мен, е да се помогне за възстановяване на държавните структури в Либия, да се подкрепи новото иракско правителство и да се окаже многостранна помощ на законното сирийско правителство".

Без претенции да си възвърне мястото на Съветския съюз в международните отношения, Русия се връща в Близкия изток. Но тя трябва да реши един парадокс. От една страна, Асад не се радва на голяма популярност в много арабски страни и този съюз фактически нарежда Русия на страната на Иран, на ливанската "Хизбула" и на иракските шиитски милиции в една регионална конфронтация, която техните сунитски противници представят все повече като религиозна. От друга страна обаче, ако Путин иска да докаже – както на руската общественост, така и на регионалните си партньори – своята сила и способност да се притече на помощ на приятелите си, той не трябва да показва слабост, "предавайки" Башар Асад.

Търсене на решение чрез преговори

Може ли конфликтът да се реши със споразумение? Според Москва това е възможно, ако западните страни се съгласят Асад да остане на власт поне за определен период. Путин намекна за това на срещата на високо равнище на Организацията на договора за колективна сигурност  в Душанбе, Таджикистан, на 15 септември: "Необходимо е също така да се помисли за политическите реформи в тази страна като компромис. Ние знаем, че президентът Асад е готов да дели управлението на държавата със здравите сили на опозицията". Този етап би трябвало да позволи да се сформира сирийска коалиция, която да включва частта от опозицията, способна да скъса с джихадистките движения. Президентът би могъл по-късно "напълно доброволно" да отстъпи мястото си на личност, одобрена както от главните политически сили на страната, така и от външните участници в конфликта.

Този сценарий засега изглежда доста невероятен, но той беше вече обсъден – не без скърцане със зъби – в правителствата. Ако се осъществи, Русия би могла да се изяви като сила на мира, която е свалила картите си в подходящия момент. Една намеса "по молба на сирийското правителство" би ѝ позволила да си възвърне едновременно ролята на геополитически балансьор, която СССР играеше през Студената война, и на защитник на малцинствата в региона – роля, която царска Русия имаше претенцията да играе за християните в Ориента.

Шахматната партия се разиграва обаче на по-обширен терен от регионалния. На заден план се очертава хипотезата за "размяна" на Сирия срещу Донбас – украинския район, разкъсван между желаещите присъединяване към Русия и верните на правителството в Киев. С други думи, ако САЩ и техните съюзници отчетат в по-голяма степен руските интереси в Сирия, Москва би могла да се окаже по-сговорчива по отношение на Украйна. В края на септември с посредничеството на Европейския съюз бе намерено решение за природния газ на цена, приемлива както за Киев, така и за "Газпром", който среща трудности със сключването на нови договори. Макар пълното прилагане на споразуменията от Минск (подписани съответно през септември 2014 г. и февруари 2015 г.) да е много несигурно, последната среща в Париж в началото на октомври очерта възможност за трайно примирие в Донбас с ефективно изтегляне на тежкото въоръжение, като освен това двете страни се съгласиха да отложат местните избори, за да се постигне институционално решение.

Логиката "Танто за танто" обаче зле прикрива безизходицата, в която се намират руснаците. В речта си през септември пред Общото събрание на ООН Путин упрекна някои членки на НАТО, че са "предизвикали отвън въоръжена революция, превърнала се в гражданска война". Той обаче защити споразуменията: "Целостта на Украйна няма да се гарантира чрез заплахи и оръжия. Трябва реално да се държи сметка за интересите и правата на населението в Донбас, да се зачита неговият избор и да се постигне съгласие с него."

В Сирия за момента цари пълна несигурност какво ще стане след Асад и за възможните коалиции. Всеки вижда решението на проблема по свой начин. Москва продължава да увеличава военната и техническата си помощ. Притокът на оръжия и войски нараства. Пряката намеса на руски самолети изисква значително материално-техническо осигуряване. Тъй като неприятелските сили са едва на няколко десетки километра, защитата на въздушната база в Латакия е поверена на бойните хеликоптери Ми-24 и на танкове, които вече са там. Според официални източници, мобилизирани са 2000 души и военните смятат тази бройка за "достатъчна". Всичко това може да е само димна завеса – знае се колко трудно бе да се установи реалният брой руски войници в Крим. Нищо ново обаче относно присъствието на съветници: в Близкия изток има руски военни експерти още от средата на 50-те години.

Ролята на тези войници би могла да се ограничи до защита на главните бази на сирийската армия и специални операции. Руското общество не е забравило "ограничения контингент" в Афганистан и последвалото затъване (1979-1989 г.), довело до 14 000 загинали (и 50 000 ранени) от съветска страна и около милион и половина от афганистанска. Идеолозите на "Ислямска държава" не пропуснаха да припомнят, че тази катастрофална война допринесе за краха на Съветския съюз. Четвърт век по-късно популярността на Путин едва ли би могла да нарасне в резултат на наземна интервенция в Сирия.

Според западните ръководители главната цел на Кремъл не била да смаже "Ислямска държава", а да поддържа Башар Асад на власт. Бомбардировките наистина са срещу различни течения на сирийската опозиция, сред които и произлезлият от "Ал Кайда" "Фронт ал Нусра". Междувременно в Москва се надяват, че конфронтацията с "Ислямска държава" ще насърчи другите замесени страни да положат още по-големи усилия и да се присъединят към Русия във "войната срещу екстремизма". Едва ли обаче ще се появи някаква световна коалиция. Фактически сме свидетели на техническа координация, за да се избегнат инциденти в небето. Малко вероятна е и коалиция, съперничеща на предвожданата от САЩ, за каквато говорят руските медии и в която биха участвали Русия, Иран и Китай. Пекин отказва да се намесва извън границите си, а Техеран преследва собствени цели – макар че на посещение в Москва бе могъщият генерал Касем Солеймани, командир на подразделението "Ал Кудс", което се бие в Ирак и в Сирия. Разтревожен от подобни връзки и опасявайки се преди всичко, че "Хизбула" ще се сдобие с оръжия, благодарение на една шиитска ос, свързана с руснаците, израелският премиер Бенямин Нетаняху успя да получи успокоителни уверения от Путин.

Джихадистка заплаха в Кавказ

В определен смисъл "Ислямска държава" обслужи интересите на Русия, като ѝ позволи да покаже на приятелите си в региона, че все още може да играе решаваща роля. Така Москва може да се утвърди като защитник на мюсюлманските страни в Централна Азия чрез "руското НАТО" в лицето на Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС). Повече от всякога след края на СССР тя показва решимост да поддържа стабилността в сърцето на "Евразия" [10] и да пази съюзниците си от външна опасност. Дълго време такава опасност бяха афганистанските талибани, към тях вече се прибавя и "Ислямска държава", която се установява по протежение на южните граници на Централна Азия и успява да се инфилтрира.

Още със създаването си "Ислямска държава" посочи Русия като противник. През 2014 г. тя публикува предупреждение: "Твоят трон вече се клати и ще се сгромоляса, когато пристигнем... Владимир Путин, самолетите, които ти изпрати на Башар, с помощта на Алах ние ще ти ги върнем!" Дори обеща да "освободи Чечения и Кавказ". Това изглежда доста амбициозно, но джихадистите наистина могат да засилят влиянието си в Северен Кавказ, който продължава да се раздира от съпротива срещу централната власт и от икономически и социални трудности. Могат да се очакват опити за атентати като тези срещу руското посолство в Дамаск на 19 май, 20 септември и 13 октомври 2015, атаките може да се прехвърлят и на руска земя. През 1979 г. намесата в Афганистан бе решена на пленум на Политбюро на ЦК на КПСС. Леонид Брежнев се остави да бъде убеден от колегите си. Тогавашният ръководител на КГБ Юрий Андропов – бъдещ генерален секретар на КПСС, най-напред се противопостави, а след това подкрепи решението.

Днес ние знаем кой взема решенията и по какъв начин: макар на 30 септември сенатът (Съветът на федерацията – бел.прев. ) да одобри единодушно изпращането на войски в чужбина, Путин решава всичко еднолично. Понякога решенията му изглеждат натоварени с голям емоционален заряд, без достатъчен анализ на евентуалните последици.

В Русия си спомнят кризата с ракетите от 1962 г. Тогавашният ръководител на СССР Никита Хрушчов реши изведнъж да изпрати съветски ракети в Куба – нещо, което наричаше "да напъхаш таралеж в гащите на американците". По-късно той твърдеше, че е обсъдил решението с колегите си. Знае се обаче, че го е взел сам и неговият антураж е бил само уведомен [11]. Острата реакция на Вашингтон, който обяви блокада и заплаши да нахлуе на острова [12], принуди Москва да даде заден ход. Случаят сериозно подкопа доверието в съветския водач.

Според мнозина Путин изглежда по-решителен и по-енергичен от американския си колега Обама. С подхода си към сирийската криза той го показа още веднъж, изпреварвайки с един ход своите партньори-съперници. Знае се обаче до какво водят военните победи, дошли уж от небето: често следва безизходица и дори направо отстъпление. Една година бомбардировки изобщо не накараха "Ислямска държава" да отстъпи. Завръщането на Русия в Близкия изток би било успешно, само ако успее да създаде условия за международно политическо решение.

-------------------------------------------------------

Превод Мария Петрикова