Ексклузивен откъс от „Z-та световна война”

("Клиъруотър Мемориъл” е най-модерната болница в Австралия и е най-голямото от всички болнични заведения, построени след войната. Стаята на Тери Нокс се намира на седемнайсетия етаж и персоналът я нарича "президентския апартамент”. Невероятният разкош и скъпите лекарства, които се намират изключително трудно, са най-малкото, което правителството може да направи за първия - и засега единствен - австралийски командир на Международната орбитална станция. Както самият той ми сподели: "Не е зле за син на миньор, бъхтещ се от сутрин до здрач в Андамукска мина за опали.” Съсухреното му тяло сякаш се изпълва с живот по време на разговора ни, а по лицето му плъзва руменина.)

Да ви кажа честно, иска ми се поне половината от историите, които разказват за нас, да бяха верни. Тогава може би щяхме да изглеждаме като още по-големи герои. (Усмихва се.) Истината е, че не сме били "впримчени в капан” – най-малкото, никой не ни е затварял там насила, нито пък не сме се озовали неочаквано в станцията… Всъщност никой не виждаше по-добре от нас какво точно се случва. И никой от нас не се изненада, когато смяната от Байконур така и не се появи, нито пък когато Хюстън ни заповяда да се натоварим в Х – 38¹ за евакуация. Ще ми се да заявя, че пренебрегнахме заповедта или пък започнахме да се бием помежду си за правото да останем в орбита... А всъщност онова, което се случи, си беше нещо най-обикновено, стандартно и рутинно… Наредих на учените и на другия персонал, от който нямаше крайна необходимост, да се върнат на Земята, а на останалите предоставих възможността да изберат сами. Естествено, без Х – 38 на практика оставахме "заточени” в станцията, но като се замислим какво бе поставено на карта по онова време, не мога да си представя, че някой би поискал да зареже всичко и да се прибере.

МОС представляваше едно от най-големите чудеса на човешката инженерна мисъл. Говорим за орбитална платформа, толкова голяма, че човек можеше да я види от Земята с невъоръжено око. В създаването й бяха участвали шестнайсет страни, които в продължение на десет години бяха организирали неколкостотин експедиции в Космоса и бяха похарчили повече пари, отколкото някой от участниците в проекта би си признал. Не смея и да си помисля колко усилия би коствало построяването на нова такава станция… ако подобно нещо изобщо е възможно в наши дни.

Всъщност по-важна от самата станция беше неизмеримата и напълно незаменима сателитна мрежа. По онова време на орбита имаше около три хиляди спътника и човечеството зависеше от тях във всичко – като се започне с навигацията и наблюдението и се стигне до по-прозаичните, но не по-малко важни неща като регулярни и надеждни прогнози за времето. В съвременния свят тази мрежа е тъй необходима, както пътищата за древните или влаковете в индустриалната епоха. Какво ще се случи с човечеството, ако тези скъпоценни апарати изведнъж започнат да падат един след друг от небето? Никога не сме имали план да спасяваме всичките. Не само че беше нереалистично, но и не беше необходимо. Трябваше да съсредоточим усилията си върху най-важните за водене на война обекти. И само това бе напълно достатъчно, за да поемем всички съпътстващи рискове и да останем на станцията.

Обещаха ли да ви спасят?

Не, но ние и не се надявахме да го направят. Въпросът беше не как да стигнем безопасно до Земята, а как да оцелеем на орбита. Даже и с максимум запаси от кислород, аварийни перхлоратови свещи² и работеща на пълна мощност система за водно рециклиране³, хранителните ни провизии щяха да стигнат за не повече от двайсет и седем месеца… И като се има предвид, че можехме да опрем и до животните от лабораторния модул – върху нито едно от тях не бяха тествани някакви ваксини, поради което месото им беше годно за ядене. И досега чувам тънкия писък на горките животинки и пред очите ми изпъкват капките кръв, реещи се из помещенията на станцията. Дори там, горе, не можеш да избегнеш кръвта… Опитвах се да подходя към това от научна гледна точка, като изчислявах хранителната стойност на всяка червена капчица, която изсмуквах от въздуха. И вярвах, че го правя в името на поставената цел, а не от див глад.

Разкажете ми по-подробно за мисията си. Ако не сте били в състояние да напуснете станцията, как изобщо успявахте да поддържате сателитите в орбита?

Използвахме "Жул Верн Три” – АОТ⁴, последният товар, който ни изпратиха от Земята, преди живите мъртъвци да завладеят Френска Гвинея. Първоначално корабът беше замислен като еднопосочен – трябваше да го натоварим със смет и да го изпратим обратно към Земята, където да изгори в атмосферата⁵. Ние обаче го снабдихме с ръчно управление и кресло за пилота. Жалко, че нямаше нормален илюминатор, понеже не беше никак удобно да се ориентираме по видеомонитора. Имахме проблеми и с работата извън борда на станцията, екипирани в костюм за спускане на Земята, ала нямахме друг избор, тъй като нормален скафандър нямаше как да се побере в "Жул Верн Три”.

Най-често се налагаше да отивам до нашия АСТРО⁶, който представляваше нещо като космическа станция за дозареждане с гориво. Бойните спътници и спътниците-шпиони понякога трябва да променят орбитата си, за да откриват нови цели. Тогава се включваха ракетните им двигатели, които работеха с неголемите им запаси от хидразиново гориво. Преди войната американските военни бяха осъзнали, че икономически най-изгодно е станцията за дозареждане да се разположи в орбита, вместо непрекъснато да се изпращат човешки екипажи в космоса. Точно така се появи АСТРО. Приспособихме го за дозареждане и на други сателити, в това число и на граждански модели, които рядко имаха нужда от допълнително гориво, за да се върнат към предишния курс след намаляването на орбиталната им височина. Този апарат беше изумителен – наистина спестяваше времето ни, като за щастие разполагахме и с други подобни технологии… Като "Канадарм” например – петнайсетметровият автоматизиран манипулатор, който изпълняваше необходимите дейности по техническото обслужване на външната обвивка на станцията. Както и "Боба” – робонавт, управляван виртуално, който бяхме снабдили с реактивен двигател, за да може да функционира не само около нашата МОС, но и по-далеч – на сателита. Да не пропусна и неголемия ескадрон от ППА⁷ – автономните роботи с форма и размери на грейпфрут. Цялата тази уникална техника трябваше да облекчи работата ни. Ще ми се да не беше функционирала толкова добре…

Всеки ден ни оставаха час-два, когато просто нямахме какво да правим. Можехме да спим, да правим гимнастика, да препрочетем за кой ли път книгите от библиотеката, да слушаме радио "Свободна Земя” или музиката, която бяхме взели със себе си. Не знам колко пъти бях слушал песента на група "Редгъм”⁸ "Боже, помогни ми, бях само на деветнайсет!”. Баща ми много обичаше това парче, понеже му напомняше за военната му служба във Виетнам. Молех се армейската му закалка да му помогне да спаси своя живот, както и този на майка ми. Нямах никаква информация нито за тях, нито за когото и да било в Австралия, откакто правителството се бе преместило в Тасмания. Искаше ми се да вярвам, че всичко със семейството ми е наред. Макар че като гледах какво се случва на Земята – между другото, точно с това се занимавахме през свободното си време, - бе доста трудно, ако не и невъзможно, човек да съхрани надеждите си…

Казват, че по време на Студената война шпионските летателни апарати на американците са можели да прочетат целия вестник "Правда”, който някой съветски гражданин държи в ръцете си. Не съм сигурен, че действително е било така. Не съм запознат с конкретните технически параметри на онова поколение космически апарати, ала определено мога да кажа, че камерите на съвременните джаджи, чиито сигнали прехващахме, прекрасно демонстрираха как се късат сухожилията и се трошат костите. Четяхме казаното по устните на жертвите, молещи за пощада, и виждахме цвета на очите им, когато изскачаха от орбитите заедно с последния им дъх. Съзирахме кога алената кръв се превръщаше в кафява и как изглеждаше тя върху сивия лондонски асфалт в сравнение с белия пясък на Кейп Код.

Не можехме да контролираме кои обекти да бъдат наблюдавани от шпионските спътници. Това се решаваше от американските военни и ние нямахме никакво право да се месим в работата им. Станахме свидетели на много сражения – Чунцин, Йонкърс… Наблюдавахме действията на индийските войски, докато се опитваха да спасят цивилните, приклещени на стадион "Амбедкар” в Делхи, след което сами попаднаха в капан и трябваше да се изтеглят към парка Ганди… Гледах как командирът им строи хората си в каре, досущ като англичаните в колониалните времена. Това проработи… най-малкото, в началото сякаш имаше ефект. Най-досадното при сателитното наблюдение е, че можеш само да гледаш, без да чуваш. Нямаше как да знаем, че индийците са останали почти без боеприпаси; просто забелязахме как от един момент нататък зомбитата започнаха да ги обкръжават, постепенно стеснявайки обръча… После се появи някакъв хеликоптер, а командирът на пехотинците започна да спори разгорещено с подчинените си. Нямаше как да знаем, че това е генерал Радж-Сингх – дори не бяхме в течение кой изобщо е той… Не слушайте онези, които разправят, че уж бил избягал, когато играта загрубяла. Ние видяхме всичко със собствените си очи. Радж-Сингх наистина влезе в стълкновение с хората си и един от тях наистина го удари с приклада на пушката си в лицето. Генералът беше в безсъзнание, когато го качиха във вертолета. Ужасно чувство – да виждаш всичко толкова отблизо и да нямаш възможност да направиш нищичко!

Имахме си и собствени устройства за наблюдение – в това число граждански изследователски апарати и оборудването на самата станция… Макар че картината им не можеше да се сравнява с тази на военните, пак бе достатъчно ясна, за да разбираме какво точно става. Така получихме представа за несметните пълчища от живи мъртъвци в Средна Азия и сред американските Велики равнини. И като казвам несметни, изобщо не преувеличавам – бяха се разпрострели върху десетки километри, все едно наблюдавахме стада американски бизони от времената преди колонизирането на Америка…

Наблюдавахме и евакуацията на японците и не можахме да сдържим възхищението си. Стотици кораби и хиляди малки лодки… Изгубихме броя на хеликоптерите, носещи се от покривите на зданията към корабите и обратно, както и на реактивните лайнери, отлитащи един след друг на север, към Камчатка…

Ние бяхме първите, които открихме зомби-ямите. Изчадията ги прокопаваха в усилията си да се доберат до дупките на животните. Отначало си мислехме, че това са изолирани случаи, но после забелязахме, че въпросните ями са разпространени по целия свят и понякога са разположени доста близо една до друга. Сещам се за едно поле в Южна Англия – предполагам, че е гъмжало от дребни гризачи, - което буквално бе направено на решето от дупки с различна дълбочина и диаметър. Около голяма част от тях се виждаха големи тъмни петна. Нямаше как да увеличим изображението, обаче бяхме сигурни, че това е кръв. Лично за мен това беше най-зловещият пример за неумолимия, стръвен глад на мъртъвците. Те не притежаваха способност за рационално мислене, а само най-груби и първични животински инстинкти. Веднъж видях как едно от изчадията се опитва да докопа плячката си – вероятно някаква къртица – в пустинята Намиб. Къртицата се бе заровила дълбоко в дюната. Докато зомбито се мъчеше да се добере до нея, пясъкът се сипеше и падаше в разравяната яма. Мъртвецът обаче не обръщаше никакво внимание на това и просто продължаваше да върши механично работата си. Наблюдавах го в продължение на пет дни – размазана картина, в която зомбито риеше ли, риеше… докато една сутрин просто се отказа, изправи се и се затътри нанякъде, сякаш нищо не е било. Навярно бе изгубило дирите на животинчето. Къртицата определено беше извадила късмет.

Въпреки най-модерната оптика, нищо не оказва толкова силно впечатление, както видяното с невъоръжено око. Надзърнете ли през илюминатора на станцията към крехката ни малка планетка, веднага ще ме разберете. На фона на повсеместното екологично опустошение започва да ти се струва, че съвременното енвайрънменталистко движение⁹ води началото си от американските космически програми. Колко огньове! Имам предвид не само горящите сгради, гори и нефтени кладенци – проклетите саудитци сами ги бяха подпалили¹⁰, - но и лагерните огньове например… Бяха не по-малко от милиард – цял милиард мънички оранжеви точки, осветяващи Земята там, където някога беше имало електричество. И това се повтаряше всеки ден и всяка нощ, сякаш по цялата планета бушуваше колосален пожар. Дори не смеехме да си представим количеството пепел, изхвърлено в атмосферата, ала единодушно решихме, че е съизмеримо със замърсяването при обмена на ограничените ядрени удари между САЩ и бившия Съветски съюз, без да включваме реалните атомни сблъсъци между Иран и Пакистан. Тях също ги видяхме и регистрирахме – експлозиите бяха толкова ярки, че дълго след това пред очите ми се носеха точици… Ядрената есен вече встъпваше във владенията си и сивкаво-кафявият й саван ставаше все по-плътен с всеки изминал ден. Все едно наблюдаваш някоя чужда планета. Или Земята в последния ден на Апокалипсиса. Постепенно заради този непроницаем покров оптическите прибори станаха безполезни и ние преминахме към топлинни и радарни сензори. Обичайното лице на родната ни планета изчезна и беше заменено от гротескна нейна карикатура. С помощта на една от тези системи – сензорът "Астер” от спътника "Тера” – узнахме за пробива в стената на язовира "Трите пролома”. Порой от примерно десет трилиона вода, примесен с тиня и кал и понесъл камъни, дървета, автомобили, къщи и дори бетонни късове от самата язовирна стена, големи колкото цели сгради! Същински кафеникаво-бял дракон, устремен към Източнокитайско море. Само си помислете за хората по пътя му… приклещени в барикадираните здания и неспособни да избягат заради пълчищата живи мъртъвци, обсадили вратите им! Никой не знае колко народ загина през онази нощ. И досега продължават да откриват труповете им.

(Свива в юмрук едната си костелива ръка, а с другата натиска бутона "самолечение”.)

Само като си помисля как китайското правителство се опита да избяга от отговорност… Чели ли сте стенограмата от речта на китайския президент? Ние гледахме обръщението му към народа, понеже прехванахме сигнала на китайския сателит "Синосат II”. Та този човек нарече случилото се "непредвидена трагедия”. Нима? Непредвидена? Сериозно ли никой не знаеше, че язовирът е бил построен върху активна линия на геологичен разлом? И никой не си е давал сметка, че увеличаващото се тегло на гигантските резервоари е провокирало земетресения и преди инцидента¹¹, а пукнатините в основата му са били забелязани още няколко месеца преди финалния етап на изграждането му?

Китаецът го нарече "нещастен случай, който е нямало как да бъде избегнат”. Копеле. Имаха достатъчно войски, за да водят открити боеве в почти всички големи градове, но не можеха да отделят двама-трима полицаи, за да защитят хората от надвисналата катастрофа? Нима никой не си е представял какви ще са последствията, ако зарежеш на произвола на съдбата и сеизмичните станции за наблюдение, и управлението за аварийно водоснабдяване? А после решиха да преиначат собствените си думи и заявиха, че са направили всичко възможно за защитата на язовира… че в момента на катастрофата храбрите войници от народно-освободителната армия самоотвержено са дали живота си за спасяването на язовирната стена. Лично аз бях наблюдавал "Трите пролома” цяла година преди бедствието и единствените войници, които бях виждал там, бяха дали живота си много, много отдавна… Действително ли са очаквали, че собственият им народ ще се хване на толкова нагла лъжа? Не са ли осъзнавали, че по този начин само ще предизвикат хората да се вдигнат на всеобщо въстание?

Две седмици след избухването на революцията получихме първия и единствен сигнал от китайската космическа станция "Ян Ливей”. Вторият и последен апарат на орбита, управляван от хора… обаче той не можеше да се сравнява с нашата станция, която си беше истинско произведение на изкуството. Небрежна работа – модули "Шенчжоу”, слепени с горивни резервоари "Лонг Марч” в нещо като гигантска версия на някогашната американска "Скайлаб”. В продължение на месеци се опитвахме да се свържем с тях. Дори не знаехме останал ли е екипаж на борда им, или не. Получихме само съобщение, записано на перфектен хонг-конгски английски, което ни предупреждаваше да стоим на разстояние от станцията, освен ако не искаме да отприщим "смъртоносно насилие”. Що за безумие! Можехме да си сътрудничим, да обменяме припаси, провизии, техника… Кой знае какво бихме могли да постигнем, ако бяхме захвърлили настрана политиката и бяхме обединили усилията си като нормални хора. С течение на времето се убедихме, че на китайската станция никога не бе имало хора, а заплахата от "смъртоносно насилие” си беше чисто и просто блъф. И да знаете как се изненадахме, когато получихме сигнал по радиолюбителската връзка!¹² Жив, истински човешки глас, малко уморен и доста уплашен, който прекъсна само след няколко секунди. Това обаче ни беше напълно достатъчно, за да се качим на "Жул Верн Три” и да поемем към "Ян Ливей”.

Веднага щом китайската станция се появи на хоризонта, видях, че орбитата й е силно променена. И когато се приближих, разбрах защо. Люкът на спускаемия им апарат беше дефектирал и понеже продължаваше да е прикрепен към главната шлюзова камера, цялата станция се бе разхерметизирала за броени секунди. Като предпазна мярка, преди да предприема каквото и да било, поисках разрешение за скачаване. Не получих никакъв отговор. Когато се качих на борда на станцията, видях, че има достатъчно място за седем-осем членове на екипажа, но персоналните комплекти са само за двама. В "Ян Ливей” беше пълно с аварийни запаси, в това число и с достатъчно храна, вода и специални свещи за получаване на кислород за доста дълъг период от време. Казах си, че при добро разпределение този срок можеше да се удължи до цели пет години. Само не можех да разбера едно – защо им беше необходимо всичко това? На борда на станцията нямаше нито научно оборудване, нито устройства за събиране на информация. Изглеждаше така, сякаш китайското правителство изпращаше хора в космоса с една-единствена цел – да си поживеят на орбита. Ала след като в продължение на петнайсет минути се носех в безтегловност из "Ян Ливей”, открих цял арсенал. И тогава проумях всичко. Това представляваше просто един гигантски апарат за унищожение. Ако всички заряди, намиращи се на космическата станция, бяха детонирани, то това щеше да доведе до разрушаването на всички други орбитални платформи в обозримото пространство. Това беше тактиката на "Изпепеления Космос” – щом ние не можем да го използваме, значи никой друг няма да го използва. Всички системи на станцията работеха. Нямаше следи от пожар, нито технически повреди… нито една причина, обясняваща дефекта на люка на спускаемия апарат. Открих трупа на един тайконавт¹³, който все още се държеше за обшивката. Беше със скафандър, но стъклото на шлема му се оказа пробито от куршуми. Мисля, че онзи, който бе стрелял, е бил отнесен в космоса. Щеше ми се да вярвам, че китайската революция не се е ограничила само до Земята, а с нас се е свързал именно онзи, който беше повредил люка. Вероятно партньорът му беше останал верен на стария режим. Предположих, че на господин Верноподаник му бяха наредили да активира зарядите и да ги насочи към целите. Чжи – името му бе написано върху личните му вещи – се беше опитал да изхвърли колегата си в открития космос и беше получил куршум в главата. Този сценарий ми звучеше най-правдоподобно. И именно така ще запомня историята, с чийто епилог се сблъсках тогава.

Там ли попълнихте запасите си? На станция "Ян Ливей”?

(Вдига утвърдително палец.) Буквално ометохме всеки ъгъл, отнасяйки всяко нещо, което можеше да ни бъде от полза. С удоволствие бихме съединили двете платформи, ала не разполагахме нито с нужните инструменти, нито с необходимите човешки ресурси. Естествено, можехме да използваме спускаемия апарат за връщане на Земята… Там все пак имаше термозащитен екран и достатъчно място за трима души. Изкушението беше твърде голямо. Височината на орбитата обаче бързо намаляваше и се наложи спешно да избираме – дали да бягаме към родната си планета, или да попълним липсите в запасите на МОС. Сам знаете какво предпочетохме. Преди да напуснем окончателно китайската станция, погребахме нашия приятел Чжи. Привързахме тялото му към койката и произнесохме няколко думи вместо заупокойна молитва, преди "Ян Ливей” да изгори в атмосферата. Естествено, нямаше как да знаем със сигурност дали наистина е бил поддръжник на стария режим, а не метежник, но във всеки от двата случая действията му ни бяха помогнали да оцелеем. Благодарение на тях успяхме да останем на орбита още три години – три години, които нямаше как да преживеем без китайските припаси. И досега ми е изключително забавно, че смяната ни дойде при нас с частен, граждански апарат. "Спейскрафт Три” – кораб, първоначално предназначен за довоенен космически туризъм. Пилотът бе с каубойска шапка и на лицето му се ширеше типичната самоуверена американска усмивка. (Опитва се да имитира тексаски акцент.)

- Някой да е поръчвал да го сменят?

(Смее се, след което се мръщи и отново натиска бутона "самолечение”.)

Понякога ме питат дали не съжаляваме за решението си да останем на станцията… Не мога да отговарям вместо своите партньори. На смъртния си одър и двамата казаха, че стоят зад постъпката си и отново биха направили същото. Как да не се съглася с тях? Не съжалявам за последвалите тежки дни, когато се наложи отново да се запозная с костите си и да си припомня защо милостивият Господ ни е дал крака. Не съжалявам и задето се подложих на силното въздействие на космическата радиация, когато работех извън борда в слабозащитен костюм и докато пребивавахме на станцията без отговарящо на извънредната ситуация екраниране. Не, изобщо не съжалявам за това. (Обхожда с ръка болничната стая и сочи към апаратите, включени към тялото му.) Ние направихме своя избор и според мен дадохме своя принос за победата. Не е зле за син на миньор, бъхтещ се от сутрин до здрач в Андамукска мина за опали…

(Тери Нокс почина три дни след това интервю.)

____