Африкански газ вместо руски: Европа се впуска в неравна, скъпа и рискована битка

Само на на нигерийския остров Бони миналата година е произведен газ колкото за половин Великобритания през зимния период. Само в един район край Сенегал миналото десетилетие бе открито находище, чиито залежи биха стигнали за захранване на България (при сегашното потребление) за 150 години. Само от африканското Южно Средиземноморие идват 14% от газа за Европа и делът непрекъснато се увеличава.

Африка внезапно се превърна в голямата надежда на Европа да се откъсне от руския газ след войната в Украйна.

И други обаче се интересуват от нея, а и за Европа работата с континента ще е трудна. И скъпа.

Тя вече подлага на изпитание принципа на солидарност в ЕС, а той е основополагащ за съюза и тези, които се стреят към членство в него.

Доскоро добре познатите партньори в този бизнес се свеждаха до арабските страни Алжир, Египет и Либия, докато Старият континент говореше за преход към енергиите на бъдещето. Сега големите планове са Африка да увеличи 18-процентния си дял в европейския газов микс, за да помогне да се компенсират 40-те процента (150-160 млрд. куб. м) от Русия.

Достъпът до тези ресурси обаче е далеч по-голямо изпитание, отколкото изглежда - и за съюз, който от години опитва да нарича Африка приоритет, и за самите африканци.

Дипломатическа офанзива

Доставки ще има и от други места, Кавказ или водещите арабски производители: Алжир увеличава доставките за Италия, Катар се готви да направи това за Германия, Еврокомисията се договори директно с Азербайджан и Египет (във втория случай с транспортната помощ на Израел). Извън арабския свят обаче, в земните и морските недра на юг и запад от Сахара, огромните африкански резерви са нож с две остриета.

Външният министър на Италия подписа в края на април газови сделка с Ангола и Конго (в чийто газов сектор гигантът Eni е ключов играч), откъдето се надява да получава 4.5 млрд. куб. м втечнен газ годишно. Луиджи ди Майо не спря там: бе на проучвателни мисии в в Мозамбик и извън Африка, възможни са разговори с Нигерия, Гана и Кот д'Ивоар, където "Ени" има дял в енергийни активи. Планът е за замяна на половината руски газ с африкански.

Германският канцлер Олаф Шолц посети Сенегал, докато Дакар планира да превърне енергетиката в гръбнак на икономическия си възход, а най-дълбокото офшорно газово находище край Африка е тъкмо на границата му с Мавритания. "Сенегал е пълен с газови възможности", написа в "Туитър" ръководителят на агенцията за природни ресурси Мамаду Фал Кане. През май "Вашингтон пост" го цитира с думите: "Сега Европа чука на вратата ни. Войната промени всичко."

Испанският премиер Педро Санчес, дни след визита на емира на Катар тази пролет, прие лидера на държавата с най-голям потенциал: нигерийския президент Мухаммаду Бухари. Двамата подписаха меморандум за разбирателство в доставките на енергия, но засега сътрудничеството, иначе много добре развито, е в петролния сектор. Освен това в испанския случай основните обеми газ не са от Русия, а от Алжир.

От Мозамбик до Кения и Танзания, в последно време бяха обявени редица нови проекти, Нигерия и Ангола се надяват да развият проекти за втечнен газ, които може да допринесат африканското производство да достигне 470 млрд. куб. м в следващите 15 години.

Възможност видя и Танзания, която със своите шести по големина резерви в Африка предложи помощ: Дали Африка, Европа или Америка - ние търсим пазари. И за щастие, работим с компании от Европа. Самия Сулуху Хасан, президент на Танзания

Дилемата: нали Западът се отказва от газа?

Западни държави (сред тях - много европейски) бяха сред водещите в призивите да се намали енергията от изкопаеми горива на климатичната среща на върха COP26 в Глазгоу. Тъкмо Германия настояваше правилата за финансирането им да се затегнат. Изведнъж на Европейския съюз се наложи да се върне към въглищата, за да се справи с очерталия се недостиг. През юни бе одобрено и удължаването на подкрепата от ЕС за трансгранични газови проекти, включително на т. нар. Проекти от общ интерес, но това засяга проекти в рамките на блока (или заплашения от провал Източносредиземноморски газопровод от Израел и Кипър до Гърция), но не и извън него.

И Международната агенция по енергетика призова миналата година за отказ от нови проекти, включващи добива на изкопаеми горива. Европейската инвестиционна банка и други подобни институции за развитие наложиха ограничение за финансирането им. Без публично-частни партньорства - и инвестициите от богати държави - експанзията на газовата инфраструктура в Африка на този етап изглежда неосъществима.

Сенегал даде да се разбере, че газ ще има за онези, които помогнат новото находище да се разработи. Шолц даде знак, че разбира това и заяви в Дакар, че иска да помогне с добива. Канцлерът обяви, че Германия смята да промени политиката да не се инвестира в нови такива проекти.

Факт е, че ни трябва свеж поглед към ситуацията в света като резултат от това, което наричам поврат.  Олаф Шолц, канцлер на Германия

Друг проблем: обстановката. Сенегал може да е политически стабилен, но засега: има индикации, че амбициите на президента Маки Сал да остане на власт и трети, неконституционен мандат може да предизвикат хаос, Нигерия - в голяма степен, макар и да я управлява като избран президент бивш военен диктатор от миналото.

Стабилността на Алжир като партньор изглежда факт (не без инвестиции от Франция, Русия и Китай), но газовите връзки може да станат жертва на политиката, макар въпреки напрежението с Мадрид обемът на доставките между двете страни да се увеличава засега. Не е така в Либия, където войната, започнала след Арабската пролет, продължава, нито в Сахел, откъдето би минавал газопроводът от Нигерия. Не на последно място е вездесъщата корупция на континента, която би забавила развитието на всички проекти. В шест от изброените по-горе десет държави има въоръжени конфликти с различен обхват и интензитет.

А не само Европа се интересува

Европа насочи вниманието си към Африка като източник едва около войната в Украйна. А от Сенегал първите доставки, планирани за 2023 г., вече са запазени: те отиват в Азия.

Китай предлага на Египет изгодни дългосрочни газови договори. Германски експерти смятат, че по-голямата част от количествата, които могат да бъдат изнесени през египетските LNG терминали - 80-90% - по правило за заявени още с началото на строителството им.

В Нигерия 614-километров газопровод за вътрешния пазар се финансира основно със заеми от китайски банки. Китай е водещ инвеститор (и кредитор) на много от големите африкански страни.

Русия все още няма сериозен пробив на африканския газов пазар, но остава играч, който Европа ще трябва да има предвид.

Ще отнеме ценно време

С други думи, Европа идва късно.

Времето е ключов фактор и защото тази замяна на големи количества руски газ с африкански би изисквала няколко години според различни експерти. Това се отнася и за хипотегичен газопровод от Сенегал до Европа (чието изграждане ще отнеме две-три години) - точно както се отнася за така желаните от Германия доставки от Катар, за чието начало през 2024 г. ще е нужно и изграждането на сериозна инфраструктура като терминали за втечнен газ. А сам по себе си Сенегал например не би стигнал, за да се покрият количествата, нужни за заместване на синьото гориво от Русия: ще са необходими десетки пъти повече.

Липсата на инфраструктура бележи и проекти, вече договорени и триумфално обявени от европейски правителства. С някои от държавите има изградени връзки (например на Алжир с Италия). С други по-далечни, като Конго, изграждането на инфраструктура предстои. Италианският проект с Конго няма да започвне преди 2023 г.

Пита ли някой Африка

В публичния дискурс голяма част от африканските държави още се възприемат като средоточие на бедност и глад, инкубатор на зараза, с неспособни да управляват лидери и неработещи демокрации. Нещо повече, Африка е разглеждана като крайна дестинация на помощ или въздействие или източник на ресурси за ЕВропа предвид връзките, развити в колониалния период.

Нищо не е по-далеч от реалността.

Отношенията "субект-обект" на Европа към Африка са в миналото; особено откакто Китай и Русия, но в много голяма степен и Турция (и дори много по-малкият Израел) показаха на африканските лидери с интереса си, че може да вдигат "цената" си. Тези лидери може да не отказват милионите от доходоносни сделки, но внимателно ще подберат най-изкусителното предложение. А интересът към различни сектори на икономиките на тези държави е голям.

Същевременно в обществата в Африка - било в Сахел, Африканския рог или на юг от Сахара, но и в силно свързаните с някои европейски страни северноафрикански икономики - нараства гневът от невъзможността природните богатства да донесат полза на потребителите у дома. Нигерия държи три процента от резервите на газ в света, но сама не използва почти нищо от тях са своите 250 млн. жители. Както наскоро отбеляза и "Блумбърг", в африканските столици гледат на търсенето от Европа (и не само, но за много от тях Европа е бившият колонизатор) като на двоен стандарт: защо да градят зелена икономика, ако газът им се ползва, за да

не стоят европейците на тъмно?

Защо богатите държави едновременно не помагали за финансирането на газопроводи и друга инфраструктура и не отпускат средства за зелени, алтернативни проекти (и не се изпълнява обещанието от предишни климатични срещи за климатично финансиране в размер на 100 млр. долара годишно)? Защо инвестициите в газови и ядрени проекти в рамките на блока се оказаха "зелени"?

На COP27 в Египет тези въпроси ще се задават непрекъснато, а климатичното финансиране за Африка ще е важно в дневния ред.

Отговорността за липсата на такива инвестиции не е изцяло на Европа: реформата на енергийния сектор, а и за факта, че в много африкански държави под половината жители имат електричество е в ръцете на избраните правителства. ангола например може да има резерви от 382 млрд. куб. м, но производството спадна в последните пет години заради технически проблеми и липса на инвестиции. Мозамбик има 2.8 трлн. куб. м, но и въоръжен конфликт в Кабо Делгадо. Мозайката от конфликти в Нигерия е още по-сложна.

Говоренето за споменатите двойни стандарти, в комбинация с недоволството от скока на цените на всичко и уличните протести, пропиват дебата в тези страни и предполагат, че решението на лидерите кой (и дали) да им е партньор може да не е лесно. Както отбелязва в коментар австрийският "Дер Стандард", Африка не е газовата колонка на Европа, докато 70% от жителите на Мозамбик още нямат електричество.

Ангел Петров, Дневник