Създадоха първия чип от молибденит

Минералът молибденит (MoS2) е нов и многообещаващ материал, чиито качества на теория могат да надминат физичните ограничения на силиция при изработката на компютърни чипове. Учени от Политехническия университет в Лозана (EPFL) показаха това твърдение на практика, като създадоха първия работещ микрочип от молибденит, който разполага с по-малки, икономични и гъвкави транзистори от стандартните силициеви чипове.

Прототипът на новия чип е разработен от специалистите от Лабораторията по наноструктури (LANES). "Успяхме да построим прост модел и да покажем, че той изпълнява основните двоични логически операции, като в бъдеще можем да направим и по-голям чип", обяснява директорът на LANES Андрас Кис, който наскоро публикува две статии по темата в научното списание ACS Nano.

В началото на годината учените показаха потенциала на молибденовия дисулфид (MoS2) за създаването на нов клас транзистори. Молибденитът е често срещан в природата материал. Неговата структура и полупроводникови свойства го правят идеален за използване в транзистори. По този начин молибденитът в бъдеще може да се превърне в сериозен конкурент на силиция, а в някои отношения дори и на графена.

"Основното предимство на MoS2 е, че той ни позволява да намалим размерите на транзисторите и така допълнително да ги минитюаризираме", казва Кис. Досега това не бе възможно поради факта, че прекалено тънките слоеве силиций (под два нанометра) се оказват податливи на оксидация, която намалява електронните им свойства. От друга страна молибденитът работи дори когато е "нарязан" на ленти с дебелина от едва три атома. Така един ден чиповете могат да се смалят най-малкото три пъти по размери и да имат подобна ефективност, като молибденитът в тях ще продължи да бъде много стабилен и лесен за контрол, надяват се учените.

Освен миниатюрни, чиповете от този материал ще бъдат и много по-ефективни. Те ще могат да бъдат включвани и изключвани с по-голяма скорост и да стоят в по-ефективен standby режим, обяснява Кис. Тяхната гъвкавост ще им позволи да бъдат поставяни върху гъвкави платки, което би довело до създаването на компютърни системи, които могат да бъдат сгъвани подобно на хартия или имплантирани в човешкото тяло, без да ограничават движенията му.