"Собачье сердце" по нашенски

Ех, как завиждам на Ясен Ведрин. Ама, искрено, и съвсем лично при това. Завиждам му, че може в седем строфи да опише така добре и безглаголно положението у нас. Най-много му завиждам обаче за пророческото двустишие:

Лято. Избори. Сефте.

Бюлетина. Ром. Кюфте.

Тези шест сакрални думи не ми даваха мира. Ритъмът и умело подбраните думи се забиват като нож в ума ти и всяка думичка излъчва незаменима художественост и съвършен критичен реализъм. Само че започнах да се притеснявам – с такива поети, за какво са журналисти? Почувствах срамен порив на творчески мързел и реших веднага да го изтръгна от ума си.

"Хайде, казах си, днес ти е почивен ден, но напиши нещо. Стига мързел, че на държавата й дойдоха в повече толкова мързели".

Така, драги читатели, моята скромна почти журналистическа персона, реши да се фокусира върху един обществен проблем и да надраска с писалка своите разкривени представи за него.

Наскоро прочела книги на Кърт Вонегът и Михаил Булгаков, бях твърдо решена да дам на творческия порив свобода. "Ще пиша!", си казах.

Добре де, ама за какво и как. Онче-бонче-счупено пиронче, отварям и чета: "Не Дамянова, а акад. Воденичаров става образователен министър". Ех, че късмет, Ведрин поне пише за лято и кюфтаци, а пък аз – министри.

Е, не. Не мога да оставя материала без помен от съблазнителната за по-ниските класи миризма на месната смес, която пекната на скара придобива такова неописуемо ухание.

Тази рубрика се казва: "Аз говоря". Така сигурно ще трябва да говоря за науката. Сигурно трябва да направя това, без да си задам неморалния въпрос за връзката на науката с кюфтаците.

Дълго мислих. И понеже не съм учен. Реших да импровизирам. Импровизирам, като плагиатствам, без ни най-малък срам Булгаков. Ако и вие сте прочели "Собачье сердце", значи знаете колко достойни, добронамерени, изобретателни и въобще прекрасни хора могат да бъдат учените.

Това е повест за добрите намерения, още повече – за лошите неща, до които могат да доведат.

Сюжетът е прост. Професорът лекар Филип Филипович Преображенски прибира куче от улицата в дома си. Присажда му човешки органи, грижи се за него, възпитава го – и успява да го превърне в човек. Да, обаче има ли човек – има и проблем, и създанието се обръща срещу създателя си. Накрая отново става човек.

Един вид, научна фантастика ще си кажете, и като Вонегът ще добавите, че тя е като комикс без картинки.

Ама, знаете ли – май и у нас става нещо такова. Всяка връзка с действителни лица и събития е...

Имаме си учен. Учен, който става министър. Само за няколко месеца. Аз говоря! Говоря ви точно за предложението за назначаване на председателя на БАН акад. Стефан Воденичаров за министър на образованието.

Ето, слагам "времетръс" (По Вонегът). Обръщам кучето на човек, но то няма да носи негативите на Булгаковия Буби. Ще бъде просто човек. Като мене и вас – той се храни, живее, работи нещо, да речем – прави наука.

А сега си представете, че в ръцете ви е скалпела на Преображенски. Не, не медицински. Вашият скалпел е финансов.

Решавате, че съществуването на този жив организъм трябва да се промени и започвате бавно промяна в неговата духовна и физическа структура. На първо място – казвате му, че много яде - затова периодично здравословно му рязвате от бюджета. След това решавате, че самочувствието му е твърде високо, затова системно го засипвате с хули и му пригаждате дефиниции от типа: "феодален старец".

(Ами, г-н Дянков, с тая пенсионна реформа, и аз, която сега едва навършвам 26 г., ще работя, докато някой ваш наследник на поста, не ме нарече "бабичка").

И ето ви. Вие вече имате един учен, който води "кучешки живот" ("Хъшове").

Прав сте г-н академик Воденичаров, бедни сме и малко консумираме. Прав сте, имаме финансови ограничения, прав сте, имаме проблеми.

Но как ще ги решите за няколко месеца?

Дянков. Доходи. Числа.

Приходи. Бюджет. Тесла.

Това пак е на Ведрин. Нека не се сърди, че го плагиатствам. Наистина му се възхищавам.