Къде е връзката на изхода?

НДК го има от 1981 г., демек цели 32 г. софиянци ликуват, че имат в центъра на София сграда, в която могат да ходят на концерти, да си уговарят срещи, да пазаруват в различните изложения, въобще – да си комуникират някак си.

Отнякъде осем месеца софиянци обаче имат и метростанция НДК, която ги води баш пред НДК-то. Не е нужно да се потят в бавния тролей или да се влачат с трамвая, за да се доберат до НДК-то.

Чудно е с метрото до НДК-то. 

Хубаво, новичко, (все още), бързичко (доста по-бързичко), евтино (относително евтино), прохладничко (лятото), абе европейско отвсякъде. Спор няма. Само дето объркващо.

Аз, за разлика от председателя на ЕК Жозе Барозу, бившия ни премиер Бойко Борисов и президента Росен Плевнелиев не се бях качвала досега у метрото – то от новата станция НДК. Те първи имаха тази чест, разбираемо – не им се сърдя. На 31 август миналата година те първи рязнаха лентичката и стъпиха в НДК-то, метростанцията. Няма лошо.

Обаче се видях в чудо. Видях се в чудо, защото реших, че се намирам в лабиринта на Алиса. Онази от приказките. То тунел след тунел, табелата след табела.

Първо вървя, вървя по едни подземни коридори и първо препятствие – странна и различна от останалите метростанции система за отчитане на пътниците. Явно модерна, европейска, с прозрачни вратички.

Ама, докато се ориентирам отляво ли, отдясно ли да мина... всявам малко смут и забавяне сред останалите, иначе бързащи, пътници. Които видимо дезориентирани като мен, вървят ли вървят по коридорите.

Ха, ура – виждам релси и влакчето и си отдъхвам – край на тунелите с коридорите и сякаш вече не съм в приказката на Алиса. Качвам се и аха да седна, установявам, че няма смисъл да сядам. Запътила съм се към ж.к. "Люлин" - няма смисъл да сядам, тъй като след една спирка трябва да сляза и да направя връзка с линия 1. Така съобщи онази жена, дето говори в метрото, "незнайно откъде".

Добре, права ще стоя – видяло се е.

Макар и за една спирка. Слизам на метростанция "Сердика", уж, че нали връзка трябва да правя. Обаче – пак коридори, пак тунели, пак приказката с лабиринта наново.

Няма лошо, успокоявам се. Ново, чисто, европейско – интересно ми е.

Иначе има табели, не като да няма. И пътуващите софиянци ликуват – две баби, явно са си забравили очилата, и се дивят – какво ли пише на тази табела – наляво ли, надясно ли е тази метровръзка с линия едно ли две ли.

А и стълби има. Няма лошо пак. Който ползва стълби, няма проблеми със сърцето, казват докторите. И без това българите мрем от сърце... доста.

Вървя, вървя по коридорите и веднъж – стена – и пак табела – връзка с линия 1, връзка с линия 2. И сега – наляво ли, надясно ли – аз за коя връзка съм. Тотално се обърках.

Вървя с тълпата, нали съм от стадото, ама къде е овчарят да ме упъти? И всичките ли са към една и съща метровръзка, към моята връзка – към ж.к. "Люлин"? Вярно, че ж.к. "Люлин" е голям квартал, колкото Бургас, ама все пак всички да са се запътили за там. Едва ли! Но продължавам смело напред със стадото.

Я-я, ескалатор! Ух, край на вървенето. И то красив ескалатор – стръмен, тесен вярно, ама сега – един по един, не се блъскайте в мене.

И пак вървя. Вървя и странно тунелче – тунелче, щото ми се струва, че аха да се протегна и ще ударя тавана. И отстрани едни железа, го подпират – тунелчето – иначе красиво, спор няма!

И пак коридор, и пак вървя. И изведнъж тесен коридор. Сигурно, когато "ликуващите" софиянци отиват на работа, дали не се състезават кой първи ще ме ръгне с лакът в ребрата, че да мине по тясното тунелче пръв? Успокоявам се, че за мое щастие, и се надявам – да не разбирам никога.

Иначе красиво тунелче – с плочки в оранжев десен.

И пак табела – "Не е изход". Че кой ви каза, че искам да излизам. Напротив, аз много целно си влязох и не искам да излизам, ама, вече почвам да се замислям – трябва ли да искам?

И тъкмо се окопитвам от стреса с "изхода", пак табела "Връзка с линия 1". Пак вървя...

Ура – край, станция "Сердика" и влакът идва – какъв късмет? Качваш се и доволно посядам, успяла да изляза, въпреки че не съм и имала такива намерения, до преди малко.

И никъде из тези тунели и коридори няма тоалетна. Иначе е европейско, красиво. Да не бъда алчна – европейско е, хубаво е. Тоалетната си е я имам и вкъщи. Ще търпя.

И се прибирам – бързо с метрото, в ж.к. "Люлин" и съм доволна. С метрото е бързо и европейско.

Пък и ми стана любопитно. Ровя се в интернет. В Wikipedia пише: "Входове на метростанцията има в подлеза на НДК, в тунела, на "Витоша" и в края на площад "България". Ако се запази трасето на третия метродиаметър, тя ще бъде възлова и ще се прави връзка между двата диаметъра. Станцията е с островен перон, подземна едноотворна с плосък покрив. Дължина на перона: 114 м."

Само 114 метра – ще кажете, "нуждата" ме е накарала да си мисля, че вървенето е много. То и в Лондон, и в Рим, и в Барселона в метрото има тунелчета, разбирам аз пак от интернет. И там има явно вървене.

Значи, успокоявам се, сме взели от Европа и тунелчетата в метрото. Няма кого да упреквам за тунелчетата в нашето метро. Има ги у цял свят – трябва да ги има и у нас.