Кървава трудова инспекция: Само експлозиите у нас вадят нарушенията

Имате ли чувството, че невидим масов убиец броди из България? Безброй наши сънародници загинаха през последните месеци и докато роним сълзи явно или скрито, се чувстваме все по-евтини. Повечето от нас се кръстят и си казват: добре че не сме на мястото на хората, загинали в наводнението, добре че не сме работили в барутната фабрика, добре че не сме миньори от "Ораново". 

Докато благодарим на Бога или на съдбата обаче, си даваме ясна сметка, че може да сме следващите. Съвсем добре осъзнаваме, че се продаваме за без пари на всеки работодател, готов да ни даде няколко жълтъци, с които да изкараме две седмици от месеца, преди да тръгнем да дирим пари в заем. Шефовете ни купуват евтино като тикви или репи на пазара. Плод и зеленчук колкото искаш, затова, шефе, избери най-евтиния.

Трагедията в "Миджур", отнела живота на 15 души, отново горчиво ни натъртва същото. У нас обикновените служители са като китайците или поне така гледат на нас. При един милиард няколко загинали в ужасяващи условия на труд нямат значение, тъй като има много, които ще ги сменят. В България не сме милиарди, но винаги се намира някой на ръба на мизерията, който да се навие да работи за жълти стотинки и при каквито и да било условия.  

За съжаление се даваме евтино, като тъпчат не само финансовото ни самочувствие. В калта се валят правата ни. Според служителите в завода при появата на шефовете им всички са "козирували", а не дай си Боже някой да си помисли да отиде до тоалетната.

На "нормалния" трудов пазар подритват и речевите ни способности. Хората от фабриката проговориха за остарялата техника и опасните условия едва след като техните колеги загинаха. Дотогава всички безропотно са играли на рулетка със собствения си живот. Мълчали си и от Инспекцията по труда, но техните затворени усти са имали цена, докато тази на работниците се е равнявала просто на страха да не останат без прехрана. 

За съжаление не си научаваме урока, че институциите няма да се сетят да ни пазят, ако не ги ръчкаме и ритаме. Те са си окей хората да бъдат третирани като от началото на индустриалната революция, когато работниците са умирали сгъчкани във фабрики при нечовешки условия. Институциите са окей гражданите да умират, докато се пробват да изкарат насъщния си.

Няколко дни те ще обещават да намерят виновния, след което ще ги обземе угодна деменция. Този случай вероятно ще бъде забравен като трагедията в мина "Ораново", в която загинаха петима души.

Дори трогнати от изборите, ведомствата да вземат да посочат убиеца на 15-те души, никой няма да върне живота им. Ако, без да искаме, се пренесем в друга реалност, подобна на американската, и някой изплати милиони на близките на загиналите, твърде много места на семейната маса за вечеря ще останат празни.