Под игото на СРС-тата

Помните ли Мунчо? Лудият Мунчо от романа на Вазов "Под игото".

От няколко дни често си мисля за Мунчо и за неговата лудост. Мунчо, както обяснява самият повествовател, е полудял, след като става свидетел на убийството на свой връстник от развилнял се поробител.

Литературоведското тълкувание на образа говори за това, че в образа на Мунчо се въплъщава единствената нормална реакция на човешкото съзнание като отговор на робския абсурд. Говори за полудяването като оцеляване.

И не случайно в последните дни си мисля често за Мунчо. Неговият разум е отказал да приеме реалността на развихреното насилие, на агресията, на хаотичността на робството, на липсата на ценности. Затова и Мунчо полудява, мозъкът му избира друга реалност. Мунчо е бил роб, за него свободата се оказва полудяването.

Век и половина по-късно имам чувството, че примерът на Мунчо няма алтернатива.

След 20 години преход преди два месеца се състояха едни футуристични протести, последвани от експресивна оставка на правителството, а след дни ще се състоят предсрочни с два месеца избори. Двата месеца не могат да оправдаят каквито и да е било загуби. От официалното откриване на предизборната кампания до този момент единственото, което се случва, е изскачане на всякакви бръмбъри, хлебарки и подобен род паразити от съдраните хастари на палтото, наречено политически елит.

Темата за подслушванията е своеобразно продължение, N-ти епизод на сериала за обръчите, лобитата, олигарсите, бившите структури на Държавна сигурност и т.н.

Поредният епизод от този сериал протече вчера (26 април) – в него се чуха гласовете на премиер, министър и прокурор. Които говорят за други министри и прокурори, за свои колеги, познати, а може би и приятели. Говорят не - ами "грухтят", тъй като речникът, който се използва, е повече от вулгарен.

Анализирам само последния епизод – този от вчера. Някой в държава членка на Европейския съюз, която от 22 години се води за демократична, през 2013 година си позволява да прави тайни записи на разговори между висши държавни ръководители и служители. Този някой пък бил член на правителството на самия подслушван и негов вътрешен министър. Подслушван е и висш прокурор, който си позволява да нарича свой колега с квалификации за нетрадиционна сексуалност.

Има и четвърти лица в тази постановка – тези, които са осъществявали подслушванията. И пети – тези, които са поискали и съответно разрешили тези записи да излязат на светло. И шести – които стоят зад тях. А седми? Четвъртите може да са и такива, които да са манипулирали някакви други записи. Но и при такъв вариант пак ще има пети, шести, седми...

Кои са точно тези фигуранти – съмнявам се някога да разберем.

На повърхността става въпрос за премиер, вицепремиер, за министри, прокурори и т.н. Едните трябва да управляват държавата, другите да следят дали това се случва според правилата, т.е. според законите. Едните са избрани с нашите гласове, на другите им се плаща с нашите пари.

И в момента единственото, което остава, е да се чудиш кой от скандалите е по-голям през всичките тези години компроматна война – досиета, флашки, списъци, секретни документи, бръмбари.

Ама за да има голям, по-голям и най-голям трябва да има скала, класация, ценности. А то няма! Има някакъв сценарий, зад кулисите, на сцената се развива някаква драма, която прелива в трагедия за някои от действащите лица, за други се превръща в цирк. Финалът още не е ясен, но като в някаква постановка на театъра на абсурда – няма край. Като паралелна реалност.

Утре очакваме следващия запис, следващия микрофон, следващата флашка. От някакъв сценарий, от който нямам понятие.

И как да не си мисля за Мунчо?