СМОКИНОВ ЛИСТ ЗА КОЛЕДА

Наскоро в един разговор много популярна личност ми каза, че е на години, които ще му спестят да види бъдещето на нашата страна.

Защото въпросите са ярко изписани във всеки ден: изчезваме като народ, като държава, слизаме все по-надолу... Така погледнато, аз също трябва да въздъхна: вероятно и на мен ще ми бъде спестена тази мъка.И няма да видя онази разруха, която ни очаква.

Засега само е видно, че земята ни не е стабилна, сякаш сме изградени от малко пръст върху огромна вода и всеки миг мощната ѝ сила ще ни дръпне към дъното. Липсата на стабилност е във всички области на живота ни. Поради което той непрекъснато променя лицето си, изкривява го на всички страни, гримаса след гримаса. И ако не беше толкова тъжно, ако гледахме съдбата си като народ и индивиди отстрани, трябваше дълго и щастливо да се смеем...Защото романът, който пишем, е гротеска.

Ако беше жив Пикасо, как ли щеше да ни изрисува? Или защо Пикасо, например Борис Димовски. Да, Димовски, като протестна рисунка за всичко, което не сме и което бихме могли да бъдем. В прекрояващата се динамично картина на света България стои плашливо и неясно, не се открояват важните неща, остават забулени.

За сметка на това валят дъждове от мнения, които се преплитат в лабиринти. Природата ни изпраща метеоритен дъжд, който можем да видим с невъоръжено око. Но ние със същото това око не можем да видим ни истина, ни спасителен път.

Премиерът ни очаква някой да му каже, че в правителството няма консенсус, тогава щял да вземе думата. В пространството се определя и отношение към местоимението "аз” (което заменя частицата ще”) , не можело нито един да си е самодостатъчен. Но за един е позволено. Всъщност, не само за един. Те са една щастлива редичка, която е направила всичко за нас – от построяването до метрото...до...Това виждат те.

Ние виждаме друго. Виждаме, че докато в Румъния арестуват принц Паул, член на кралското семейство, за корупция, у нас ловят митничари от долните редици. Или съдебната система си остава костелив орех, просто терен за фехтовка на властимащите. Или в парламента си раздават памперси , на улицата – метли.

Тук сме слезли със символите. Другите символи, които означават национално достойнство, държава – не ги виждаме. Какво у нас се движи? Само не ми казвайте, че протестите по улиците са движение. Че са гражданско общество. Като гледам и слушам отговорите на борците за правда от улицата, много рядко от гъмжилото думи изплува нещо смислено, ясно, свое, някаква позиция, някакъв аргумент.

Не искам да обидя майките с количките, които също застанаха на улицата. И аз принадлежа към тях. Но отдавна и децата ми имат деца. В пенсионерските редици съм. Няколко пъти съм изразявала мнение, че докато у нас всеки се бори само за своята територия, до решения няма да се стигне. Обществото ни се дели на пластове и всеки си иска своето, като една земя, от която всеки иска да откъсне само за себе си, без да го интересуват другите.  Често отговорите на протестиращите са лишени от ясна концепция, от предложения, повтаря се само "Трябва” и "така не може”.

Че светът главоломно разбулва едно лице и показва друго, е повече от ясно, особено от една такава илюстрация: в Саудитска Арабия жена е избрана за депутат. Не знам дали историята, каквато е игрива, оставила себе си и перото за себе си в човешки ръце, ще запази името й. Но Салма бинт Хазаб е част от това начало и част от това ново лице. Рушат се вековни представи. Промъква се между всичко и забрадката, като символ на граници, не само на красота. Като израз на ограничения и разчупване на ограничения.

Няма вече "по света и у нас”. Всичко стана едно – дотолкова, доколкото всички гледаме всичко, а не само собствената си паница. Уви, едностранно. Защото едва-едва започва да се търси обединяване на умове и власти в решаването на глобални проблеми – тероризъм, затопляне...Но ако търсим сравнение с ,"по света”, например в Германия, наскоро познато дете получи двеста (200) евро награда за детска рисунка. У нас обикновено парите за нещо от този род изтичат по въжената линия на организирането.

Високо над народа. Ще снимат сега обичая "Сурва”, за да бъде включен в ЮНЕСКО. Ще покажем нещо традиционно от нашата култура, но не сме потърсили поука в него. Да се видим и онзи смисъл, който влага народът ни  - да сурвакаш някого не само за здраве. То е естественото. Но  изразът има и такъв подтекст: да се изтупа някоя гърбина, да си отвори джоба, да се наложи някой...Нося този смисъл от детството си –  обратната страна на суроваката. Традицията да натупаш яко заслужилия. Но ние си падаме повече само по символите, не по действията.

Несъгласията в парламента вече се свързват и със смокинов лист. Определена политическа сила не иска да е смокиновият лист на правителството. И се оттегля – заедно ли, частично ли...  И тук аз питам:  да вземем ли да наберем, в контекста на подаряваните символи в държавата, смокинови листа, все още са зелени поради милостивата зима. И да изплетем едно коледно венче, белким прикрием срама, обсебил коледно страната ни, срам от това, което се случва. Пък после си викам - ами те, нашите светли сияйни водещи, са си свикнали без смокинов лист. Ей така, нищо да не прикрива срама им. Защо тогава да ощетяваме природата? Щом вицовете тръгнаха отново в стройни редици из страната, значи страната ни крета на куц крак. Каква жалба има ей в този виц – песимистът гледа България и клати глава – о, по-зле не може...А оптимистът, представете си, казва: може, може...