Село Дорково е една голяма усмивка за българските села

Миналият уикенд отидох в село Дорково. Не защото това ми е работата. И не случайно. И не по път за някъде другаде. Напълно нарочно запалих колата и изминах 135 км в едната посока и още толкова в другата, за да видя едно българско село. За да си взема билет за музей, да изкача крепост, да хапна в местно заведение, да си напазарувам грозде от местното магазинче (най-вкусното грозде) и да открия чудесна ловна хижа, в която вероятно ще се върна скоро.

Въпросът е: Колко български села са способни да накарат хората да изминат 135 км в едната посока и още толкова в другата, при това съвсем нарочно?

В Дорково е отговорът на търсения успешен модел за развитие на българското село.

В околностите му преди десетилетия е открито най-голямото находище на вид мастодонт и други праисторически животни. Тази есен в реалност се превърна мечтата на откривателите на находището – Плиоценски парк Дорково. Огромният мастодонт в центъра на музея е толкова реалистично сътворен, че а-ха и ще видите как диша. Във въздуха се носят звуци от праисторическа гора отпреди 5 милиона години. Не просто куп кости, наредени зад прашни витрини. Музей, от който не ти се тръгва. Музей, в който искаш да се върнеш, да доведеш децата си, познати чужденци, приятели и деца на приятели.

На хълм над Дорково се издига крепостта Цепина. Най-известният й обитател Алексий Слав може дори и да не ти звучи познат, ако не си внимавал в часовете по история в училище. Обаче каква гледка се простира пред очите ти, като застанеш на върха... От онези неописуеми гледки, за които колкото и да изпишеш, все знаеш, че си пропуснал ужасно много. А в подножието й дружелюбен гид ще ти разкаже за Алексий Слав, за да си спомниш забравеното.

Дълго се чудих къде е разликата с много други подобни места, които съм посещавала.

А тя била очевидна - хората бяха усмихнати и супер приятелски настроени. В хижата ни догониха с усмивка да ни дадат по едно току-що изпечено кюфте от глиган. В магазинчето ни изтърпяха с усмивка, докато изберем какво да си вземем (20+ минути за шепа вафли). В музеите млади хора ни посрещнаха с усмивка, без да се намусят, че влизаме 10 минути преди края на работното време.

България е миниатюрно парченце земя, на което където и да копнеш, излиза тракийска могила, вампир, средновековна крепост, римски останки... В радиус от километър около теб винаги има параклис, хайдушко укритие, язовир, хижа, светилище... Остава само да откриеш онзи интересен начин да представиш намереното, който да накара хората да изминат 135 км в едната посока и още толкова в другата. Да се усмихнеш на всеки пристигнал, за да поиска той да доведе тук децата си и децата на приятелите си.

Не е нужно селото да се казва Дорково и да има крепост и музей с мастодонт. Може да се казва Лещен и да има автентична кръчма и романтични къщи по криволичещи калдъръмени улички. Може да се казва и Бов и да има Вазова екопътека и история за романтична рицарска любов. Всъщност може да се казва както си иска. Защото Дорково е не име, а начин на мислене.

*Коментарът е на Мария Ангелова от peika.bg.