Селският трибун: Александър Стамболийски

"Грабете, братя, буци, бийте гражданята!"

                Александър Стамболийски

Тук ще става дума за един от най-известните български политици от миналото - Александър Стамболийски, най-емблематичният лидер на земеделското движение у нас. Стамболийски и БЗНС са самобитно българско политическо явление, сродство с което може да бъде намерено общо взето само назад в българската история, а именно - свинарят Ивайло, издигнал се до цар на българите.

Самобитното българско политическо явление БЗНС, опитало се да издигне селячеството до висотата да дърпа конците на цяла една държава, в крайна сметка се сгромолясва с гръм и трясък. Слава Богу, този експеримент продължи само около 3 години.           

Александър Стамболийски е роден на 1 март 1879 г. в Славовица, Пазарджишко. Учи в земеделското училище в Садово (1893–1895) и завършва Лозаро-винарското училище в Плевен (1895–1897). В Плевен е ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗС. През следващите години учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен, но прекъсва образованието си поради заболяване от туберкулоза.

След завръщането си в България влиза в политиката. През 1908 г. Стамболийски е избран за народен представител от БЗНС. Той се превръща във фактически водач на БЗНС и под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Народен представител в XIV-ото (1908-1911) и XVI-XX-ото (1913-1923) обикновено и в V-ото (1911) Велико народно събрание. Под негово въздействие БЗНС провъзгласява лозунга за самостоятелна селска власт, която трябва да защитава "общоселските интереси".

За разлика от марксизма Стамболийски пропагандира, че обществото се дели не на класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд, то и политическата власт според Стамболийски следва да бъде в негови ръце.

Това ще осигури истинско народовластие. В интерес главно на селското съсловие е необходимо да се проведат коренни реформи в полза на развитието на дребната собственост и производство, като заедно с това ще се отхвърли и експлоатацията на селото от града. В политическата област това ще доведе до отмирането на традиционните буржоазни партии.

Републиканец и пацифист по убеждения, Стамболийски остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 година и на участието на България в Първата световна война. Когато Австро-Унгария обявява война на Сърбия през 1914 г., той изразява в Народното събрание надеждата си за победа на сърбите. На виковете, че е сърбоман и предател, Стамболийски заявява: "В момент, като настоящия, когато са застрашени наши братя южни славяни, аз не съм нито сърбин, нито българин, аз съм южен славянин".

След скандал при среща с цар Фердинанд през 1915 г., той е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание през септември 1918 г. е освободен и е изпратен, заедно с други политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през декември 1918 г. е амнистиран, заедно с повечето участници.

През януари 1919 г. Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. Той участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, Стамболийски оглавява правителството и на 27 ноември 1919 подписва Ньойския договор, след което счупва писалката. След проведените парламентарни избори, от 21 май 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС.

Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война, чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия. Подкрепя идеята за създаване на Федерация на южните славяни. Това води до изостряне до краен предел отношенията между земеделското правителство и ВМРО. В борбата си срещу ВМРО правителството се ползва от услугите на Македонската федеративна организация. Изпратени са допълнителни войскови, жандармерийски и полицейски части в Петричко и Кюстендилско за ликвидиране базите на ВМРО.

Все в същия противомакедонски стил през ноември 1922 г. в Белград Стамболийски изрича следното: "Както взехте Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България. Нека са ви халал. Нам те са само пакостили. Заради тях са гинали българските синове. Нам са пакостили, колкото са могли. Вземете ги всички и направете от тях хора и граждани. Аз съм винаги противник на македонците. Борил съм се против тях. Всички политически зверства в България са дело на македонците. Никога не бих воювал с вас заради македонците."

Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда реформи, част от които много спорни - поземлена реформа, свързана с ограничение на размера на поземлената собственост; въвеждането на трудова повинност поради наложеното ликвидиране на армията; опростяването на правописа.

На практика е наложена земеделска диктатура, крепена от т.нар. Оранжева гвардия, комбинирана с авторитарно управление.

Прочут е моментът, когато от трибуната на Народното събрание, в отговор на обвиненията на опозицията, че не спазва Конституцията, казва: "Ето ви Конституция!", размахвайки тояга. 

През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 1913–1918. По-късно се провеждат политически репресии както срещу БКП, така и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е Оранжевата гвардия — леко въоръжени отряди селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.

Към началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа извън средите на българското селячество. Подписването на Нишката спогодба от 23 март 1923 година с Югославия за "обезопасяване на границата" между двете държави прелива чашата на търпението. Носят се слухове, че са водени тайни преговори за Балканска федерация, в която България ще е под егидата на Сърбия. Срещу него са настроени голяма част от интелигенция, македонските организации, белогвардейците, военните, буржоазните партии, комунистите.

На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София Оранжева гвардия е бързо обезоръжена.

Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните проземеделски бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. 

По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения, останали в историята като юнско въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско. Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини. В крайна сметка бунтовете са потушени от военния гарнизон и верни на новата власт в София сили.

Сам Стамболийски организира стотици селяни и прави опит за обсада на Пазарджик. Заповед за нападение не е дадена. Силите са неравни и след като местният гарнизон не се подчинил на законния министър-председател, на 11 юни Стамболийски разпоредил на селяните да се пръснат, за да не се стигне до кръвопролития.

Три дни се крие от село на село. На четвъртия ден е предаден на военните от селяни от село Голак. Стамболийски е заловен и докаран във вилата му в с. Славовица, където е подложен на жестоки инквизиции. След това е захвърлен полумъртъв в една от стаите в стопанската сграда в двора на вилата. И до днес върху една от стените стои надпис, който Стамболийски написва със собствената си кръв.

По заповед на военния министър, Иван Вълков, Стамболийски е предаден за ликвидиране на т.нар. "неотговорни фактори". Без да участва официално в Деветоюнския преврат, ВМРО подкрепя свалянето на правителството, а чета, предвождана от Величко Велянов, извършва екзекуцията на Ал. Стамболийски. Тялото му е заровено на тайно място в землището на Ветрен, като е открито и идентифицирано десетилетия по-късно.