Събитийност до изпепеляване

Мъчно ми е. Не само защото слушам тъжна музика. Не защото днес е ден на национален траур. За Пламен. Аз не познавах Пламен, може би затова много хора ще сметнат, че нямам право да пиша за него. Но спокойно, аз няма да пиша за Пламен. Нито за черното в траура, черното е най-хубавият цвят, защото е най-истинският и може би защото изобщо не е цвят.

Мъчно ми е. Не за Пламен конкретно. Мъчно ми е всеки път, когато млад човек умре. Без време. Когато не му е времето, когато не иска да умира. Не го познавам Пламен, не вярвам в историята за Пламен, не мога да си обясня защо един човек, който не иска да се самоубива, се самозапалва. Не знам дали това е подвиг, дали е достойно за възхищение или напротив - достойно за съжаление.

Няма значение. Съжалението няма значение, то не прави нищо хубаво на никого. Същото е като гледаш всеки ден онези снимки със зов за помощ във Facebook, на болни хора, на малки деца, на известни хора, стигнали на ръба на оцеляването и си казваш "Ех, колко жалко!", и после пак си пускаш някое по-живо парче, за да ти олекне, защото много добре знаеш, че колкото и да ти е мъчно за тях, не можеш да им помогнеш. Или поне не на всички, не като с магическа пръчка.

Всъщност не исках да пиша за Пламен или за болните хора, исках да подредя в главата си и писмено това, което се случва от няколко месеца насам. Няма начин да не усещате, че от началото на годината новините рязко се промениха. Вече никой не го интересува коя певица от коя е откраднала песен, рокля или обувка, коя с каква разголена рокля е отишла на някаква церемония или на участие. Горките ни родни и международни звезди - навряхме ги в трета глуха. Горките им пиари, сега сигурно си гризат ноктите до средата, чудейки се какво да измислят, че да може светът отново да им обърне внимание.

Вече няма нужда да си измисляме новини, няма нужда от журналистически разследвания дори, защото и няма време за тях. То няма време да се отрази напълно случващото се, какво остава за измислици и украсяване.

Живеем във време на луда изпепеляваща събитийност. И добре, че никой не мълчи. Въпросът обаче е и какво се казва, въпросът е обаче и да не се изгубим, да не потънем в лудостта докрай. Човек, освен в държавата и в света, живее в своята реалност, която е различна от колективната. И нека това да остане така. В противен случай ще си повярваме, че сме всесилни и вездесъщи, ще започнем да искаме неща, които не са реални и ще започнем да се самозапалваме ежедневно. Това не е решение. Времето може и да е жестоко, но не бива да се изгубваме в него.

Времето, освен жестоко, е пре-богато на събития.

Седиш си спокойно вкъщи в събота и бам - човек насочва пищов срещу Доган. Атентат.

Събуждаш се и бам - застреляха Златко Баретата.

Бам - протести.

още протести...

всеки ден протести...

Почина Тодор Колев.

Бам - оставка на правителството...

Бам - човек се самозапали. Пламен Горанов.

... Пламен почина.

Бам - отвлекли дъщерята на Брендо. Брендо, Брендо, кой беше Брендо, а да...

Бам - почина Уго Чавес.

Бам - момиче е намерено мъртво в Западен парк...

И между тях, така, за разкош - земетресение, наводнение, падащи метеорити, в САЩ земята погълна къща със собственика ѝ и какво ли още не. Страхувам се какво ще се случи утре, когато се събудим утре, които се събудим утре, ако се събудим утре. Единственото успокояващо е, че в страха от бъдещето няма всъщност нищо страшно. Нормално е.

Живеем в страшно време. Днес. След месеци или години за това време ще се пишат книги, ще се правят филми, ще се строят паметници, ще се правят анализи. 2013-та ще е новата 1989-та. И по-добре да се пише, защото "Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му." (Бертолт Брехт)

Авторът на коментара Ваня Савкова е редактор в Div.bg.