Хиляди, маса, народ... А къде ги водачите?

От близо три седмици, откакто започнаха протестите, по улиците на България се чуват най-разнородни искания, поставят се ултиматуми, крещи се "оставка" и оставки хвърчат, издигат се лозунги, които влизат на следващия ден в програмите и декларациите на политически партии, сблъскват се позиции.

Протестите започнаха с противопоставянето на монополите, недоволството на българите беше запалено от буквално, а не метафорично от високите сметки за ток.

Към виковете "долу" и "вън" и имената на електроразпределителните дружества бързо се прибавиха други искания, други лозунги, а още по-бързо дойде и оставката първо на финансовия министър Симеон Дянков, а после и на цялото правителство. В момента страната се намира в политическа криза, която само допълнително ще засили следствията от постоянната икономическа криза, в която си живеят българите.

Срещу протестиращите и техните интелектуални възможности се изляха доста критики и доста подигравки. Още от първия ден се правят и опити да се овладее и канализира вълната на недоволството към едни или други политически и икономически интереси.

Опитите да се излъчат ясни послания и искания, както и лидери на този етап изглеждат неуспешни. И вероятно много от тях са и компрометирани предварително.

Социалните мрежи стоят в готовност веднага да разследват миналото на всеки един и да изнесат данни. Някои политически партии са готови да пренапишат програмите си и да включат част от исканията на протестиращите, други политически партии подават реплики и чакат да видят дали улицата ще ги повтори.

Още миналата седмица социолози и политолози се надпреварваха да говорят за "гласа на улицата", "гласа на народа", повечето съветваха той да се чуе и да се изпълнят исканията. Други предупреждаваха, че има опасност за самата демокрация. Действително някои от исканията са абсурдни (като например това, което излезе от Сливен преди дни, за "национализация според европейските стандарти), други искания са неясни – нова Конституция, добре, но каква.

Трети, освен че са неясни, не съдържат обосновка, която да може да се приеме сериозно (напр. за ротационно гражданско участие в Народното събрание).

Сякаш колкото протестиращи, толкова протести, толкова и искания.

А българите продължават да излизат на улиците, един ден по-малко, на следващия ден се събират повече, провокатори не липсват, ултраси също, смесени между студенти, доктори, военни, пенсионери, комунисти, националисти...

"Хиляди, маса, народ"..., както е написал поетът.

Кой поет, сигурно биха попитали много от същите протестиращи. Някои от тях няма да знаят трагичната история на гениалния Гео Милев и неговата поема "Септември", може би има и мнозина, за които въпросната творба носи някакъв смисъл, включително и отвъд задължителната учебна програма.

Протестите от последните две седмици често предлагат картини, много напомнящи експресионистичните сцени от поемата на Гео Милев.

Преди век Септемврийските бунтове и жестокостите при потушаването им предизвикват силна реакция сред тогавашната българска интелигенция. Някои, като Гео Милев, са заплатили и с живота си за това, че са откликнали, че са чули.

Сега борбата срещу ЕРП-та и протестите бяха възпети от Румънеца и Енчев. Нищо против нито изпълнителите, нито жанра.

Иначе гласовете на интелектуалците не се чуват напоследък. Не се чуват в последните десетилетия.

А точно те, интелектуалците, би трябвало да изкажат исканията на хората, да превърнат гневните им викове от улиците и площадите в позиция, заредена с идеи и морал. И да поемат бремето на тази позиция, ставайки гарант на промяната с авторитета и морала си.

Къде ги днес интелектуалците, водачите, апостолите?

Единият от протестите беше на 19 февруари. Разгневени българи и полицейски кордони около паметника на Васил Левски е едно от най-тъжните неща, които съм виждала в живота си.

В тефтерчето си Васил Левски е написал прословутото "Народе???", което често цитираме с упрек към същия този народ. Към нашия си народ, към нас самите.

Дали днес обаче не трябва обаче да се прибави и: Водачи???