„Гравитация“ за младите модерни български творци

Инициативите за популяризиране на съвременната българска литература зачестиха, което може само да ни радва.

Поредната такава е новата поредица за модерна българска литература "Гравитация" на издателство "Изток-Запад".

Тя има за цел да обедини млади и предизвикателни творци, които обаче са здраво стъпили на земята и заслужават да получат насърчение да се развиват и пишат по-добри и сериозни творби.

Първата книга от новата поредица е историческия приключенски роман "Самира” на Боримир Дончев-Борей.

Авторът има разнообразни увлечения в различните изкуства. 

Освен музиката, театъра и телевизията, той отдава таланта и ентусиазма си на още ред различни сфери на занимание: някои по-креативни (дизайн), а други – по-космополитни (туризъм).

В художествените си произведения Дончев прави наистина успешен и адекватен опит за представяне на родната история в европейски и световен контекст.

"Самира”, от своя страна, е мащабна история за мрачно време, развита амбициозно.

А ето и кратък откъс от романа:

Самира излезе от джамията и примижа срещу есенното слънце, което за миг я заслепи. Протяжният глас на мюезини продължаваше да се носи из въздуха, далечен, сякаш идещ от висините, и тя неволно вдигна глава.

Оттук дори не можеше да види къде се намира, толкова висока бе кулата, от която пееше. Тя се усмихна. На малцина бе известно, че това е илюзия – мюезинът беше скрит на много по-нисък етаж, оттам и редеше думите на езана. От височината, където се намираше балконът, гласът му не би надвикал дори чуруликането на врабче. Това обаче надали имаше значение. Важното бе усещането и внушението, което правеше.

Днес се отброяваха точно пет години от онази паметна битка, в която правоверните, сломили съпротивата на неверниците, най-после бяха успели да завладеят така бленуваната Виена. Градът – сърце на Европа. Беше горда със случилото се, защото за осъществяването му голяма заслуга, ако не решаваща, имаха тя и съратничките й. В един замък наблизо бяха устроили смъртоносна клопка на идещите на помощ хусари на крал Собиески. В решителния момент бяха взривили главната порта и кралят, заедно с най-изявените си командири, бе намерил смъртта си под развалините.

Виждайки гибелта на предводителя си, обезкуражените хусарски части бяха отстъпили. Лишени от така дългоочакваната помощ, четири дни по-късно храбрите защитници на Виена се бяха предали. Клането, на което бе подложен града, бе неописуемо и сравнимо единствено със завземането на Константинопол преди повече от два века от великия Мехмед Завоевателя.

Следвана от своите еничарки, Самира бе проникнала в крепостта през един от подземните тунели, прокопани под стената. После опиянението от битката ги бе завладяло до такава степен, че в продължение на няколко часа враговете им бяха изпитали върху себе си всички известни и възможни степени на унищожението.

Тя и еничарките не се биеха, а подобно на кръвожадни чудовища унищожаваха всичко живо по пътя си без милост и пощада. Слава на Бога, на втория ден разумът бе проговорил чрез устата на Великия везир Кара Мустафа, който нареди плячкосването и убийствата да спрат, за да запази малцината останали живи жители на града. И добре, че бе постъпил така, защото иначе надали щеше да остане дори един оцелял в този иначе красив, но превърнал се в обиталище на призраци град.

Самира премрежи очи. Току-що завършеният огромен купол на джамията радостно блестеше с новото си златно покритие. Тя неволно се възхити от работата на майсторите. Да премахнеш стръмния покрив, по-подходящ за плевня, и красящите го готически финтифлюшки и да ги замениш с изящния овал на купол, приличен на тюрбан, бе наистина майсторско изпълнение.

Много добре си спомняше първия път, когато видя катедралата, която неверниците бяха нарекли на някакъв свой си светец. Беше огромна и смазваше с размерите и великолепието си. Това не можеше да бъде оставено така. Затова набързо бе решено покривът да бъде разрушен и на негово място построен огромен купол, какъвто притежаваха всички джамии по света.

Огромната южна кула, извисяваща се подобно на игла в небето, бе запазена, единствено на върха й бе поставен полумесец. Около съдбата й се бяха разразили много спорове. Мнозина искаха и тя да бъде съборена и заменена с класическото минаре. Надделя разбирането, че ако на върха се сложи полумесец, дори и в този си вид кулата ще сочи "правилната посока” както изискваше традицията. Направиха и балкон за мюезина някъде високо, на двадесетина метра под върха. Подобна бе и съдбата на останалите църкви, пръснати из Виена. Повечето от тях бяха префасонирани на джамии. По-малките бяха запазени, за да има къде неверниците да служат на своя Бог.

С превземането на Виена битката за Европа фактически бе приключила. Победоносните отомански войски само за няколко месеца завладяха едно след друго германските графства. После дойде редът на Франция. След нея – и на Полско-Литовското кралство.

Отоманската империя се ширна от Средиземно до Балтийско море и от Каспийско море, та чак до Атлантическия океан. На север граничеше с Руско-шведското кралство, резултат от бързото обединение на двете държави, ужасени от могъщия напор на безчислените отомански орди. На юг Испания все още се съпротивляваше, ала и това бе до време, и без това бе наполовина превзета от мароканския султан. Оставаше и Английския остров, но той засега не будеше интерес. По понятни причини столицата на империята се пренесе в центъра на Европа – във Виена, като градът бе преименуван на Исламбол. Султанът също се бе преместил тук и сега се помещаваше в двореца съответно бе реконструиран и декорацията му изцяло променена в ориенталски стил.

Цялото това движение от Изток на Запад бе свързано с огромни промени. В ход бе гигантско разместване и движение на хора, разчупване на установени с векове взаимоотношения и начин на живот. Изтокът искаше да се домогне до западните достижения на науката и производството, но и да наложи своите религия, традиции и обичаи. Западът, от своя страна, нямаше никакво намерение да споделя каквото и да било, считаше случилото се за временно състояние на нещата и на този етап настояваше поне за известна автономност и запазване на установените отношения и начина си на живот.

Този сблъсък нямаше как да бъде решен еднозначно. Ятаганите тук не вършеха работа. Територията бе огромна и установяването на пълен контрол върху нея – начинание, обречено на неуспех. Ето защо с цел да бъдат туширани проблемите – поне в известна степен – учените и философите измислиха теорията за цивилизационното равновесие.

Тя се основаваше на принципа на скачените съдове и гласеше, че ако една цивилизация е по-назад, а друга по-напред в своето развитие, при обединяването им неминуемо едната ще се наложи да се лиши от някои достижения, а другата ще трябва да придобие такива. Общия резултат според тях трябваше да се яви под формата на ново средно състояние, което несъмнени би било много по-полезно за цялостното развитие, тъй като щеше да изглади разликите, да ликвидира диспропорциите и да бъде по-устойчиво. Тази теория, изцяло в услуга на Султана, всъщност твърде явно прокламираше, че развитието на европейската цивилизация би било по-успешно, ако се осъществява в рамките на една обща държава. По силата на исторически стеклите се обстоятелства на Отоманската империя се падаше честта да изпълни ролята на тази държава.

Още много философски трудове бяха написани по тази тема, всичките до един пространно говорещи за единство на територия, вяра и народ. Имаше нещо космогонично във всичко това. Един народ, една вяра, една воля. Ала защо и против кого? Срещу останалия свят? Малцината трезвомислещи гласове, смятащи че светът съществува благодарение на многобразието си, нямаше как да бъдат чути, по-вероятно бе рано или късно да идат на дръвника. За Самира бе вън от съмнение, че западните философи ще намерят красиви опаковки за сегашното състояние на Европа, за да могат да оправдаят случилото се и провала на своите владетели, както и за да угодят на победителите. Не бе интересно как точно се е случило това – дали бе станало под неоспоримия звън на султанското злато или под още по-необоримия аргумент на ятаганите? И в двата случая обаче целта бе постигната.

Бавно и с неохота на Запада щеше да му се наложи да приеме исляма с присъщите му канони и строгост – ако не изцяло, то поне донякъде. Това, което Изтокът нямаше как да предположи, бе, че много бързо щеше да прегърне западните ценнности със съдържащите се в тях лицемерие и развратна свобода. Разбира се, това бе условно казано – напълно уместно би прозвучало и ориенталска разпуснатост и нехайство срещу европейската предприемчивост и ред. Както и да го назовем обаче, резултатът от тази конвергенция най-вероятно щеше да бъде някакво непознато досега изчадие, лишено от смисъла на съществуването си. Не може да получиш еднородна консистенция от оцет и олио, а и не е нужно. Достатъчно добре си съжителстват в която й да е майсторски приготвена салата от пресни зеленчуци.