Да умреш на 27

Джоузеф Гелинек е псевдоним на испанския журналист Максимо Прадера. Гелинек е роден в Мадрид през 1958 г. и има богат опит в радио и телевизионната журналистика. Дебютният му роман "Десетата симфония" е публикуван през 2008 г., след което излиза "Цигулката на дявола" и сега "Да умреш на 27". Сюжетът и на трите романа има е обвързан с музиката.

След концерт на популярната рок банда The Walrus, която винаги изпълва стадионите с фенове, вокалистът Джон Уинстън е намерен убит в хотелската си стая. Медиите гръмват, но истинският шок настъпва след самопризнанието на Марк Дейвид Чапман, убиецът на Джон Ленън, който още излежава присъдата си в затвора.

Раул Пердомо е мадридски детектив със сериозен опит и безпогрешна интуиция. Той поема разследването, което става обект на интерес в световен мащаб. В книгата ще научите как е възможно престъпник, който още излежава присъдата си да убие отново и какво е общото между Браян Джонс, Кърт Кобейн, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, Джим Морисън и останалите членове на "Клуб 27”? И има ли проклятие, което поразява всички гениални музиканти точно, когато са на върха?
 

Ето и откъс от "Да умреш на 27"

Stormy Weather

Джон Уинстън – вокалист, китарист и композитор на всички песни за The Walrus – беше привлекателен, рус и атлетичен. Умееше да придава невероятен емоционален заряд и на сцената проявяваше чувство за хумор. Появи се с безгрижна походка, облечен в бял смокинг без риза, показвайки перфектно обезкосмените си релефни гърди и корем. В дясната си ръка – Джон беше левичар – държеше дебела хаванска пура горе-долу с размера на кренвирш и не се раздели с нея през повечето време, независимо че очевидно затрудняваше соловите изпълнения на китара. Никой не се учуди на ексцентричната му външност – това беше запазената му марка.

Повтори клишираното "Добър вечер, Мадрид", с което рокаджиите обикновено поздравяват публиката. Последва някакво звуково извращение. Пердомо го възприе като оповестяване на Големия потоп. Чутото не можеше да бъде описано по никакъв друг начин, а всъщност представляваше звук от електрическа китара, но усилен до степен седемдесетхилядната аудитория за миг да си помисли, че небето се разкъсва на две и пада върху главите им.

КРУААААААААААААААААААКААААААААААБУУУУУУУАААААААМ!

По-възрастните сред присъстващите помнеха единствения друг случай озвучаването на открит концерт да достига такива нива – легендарното участие на Rolling Stones на стадион "Висенте Калдерон" през 1982.
За начало групата беше избрала песента Shaken – един от хитовете на The Walrus, превърнал се в класика. В песента – енергична и танцувална – китареното соло се повтаряше поне десетина пъти.
­ – Оооо, да, рифът! – крещеше тип с мустак а ла Фреди Меркюри, гол до кръста, в тесни панталони със златна ламена нишка. Приличаше на цирков артист, дошъл погрешка. На всичко отгоре, когато започна да вали, започна да се приближава толкова плътно към Пердомо, че той се притесни, да не би накрая просто да се провре под дъждобрана му.

– Риф? Какво е риф? – попита детективът екстравагантния тип, обзет от съмнение дали не е нов синтетичен наркотик, който се разпространява наоколо.
­ – Това там горе, тъпако! Това, което Уинстън прави с китарата! – изкрещя мъжът, надвиквайки високите децибели.
Детективът продължаваше да гледа неразбиращо и странният тип започна да му демонстрира "въображаемата китара" – вид танц с движения, имитиращи свирене на електрическа китара. Не се ограничи само до това обаче. Започна да имитира и звука от китарата, при това толкова успешно, че гласът му спря да звучи като човешки. Уинстън изсвири поне десет пъти мотива, много характерен за този стил музика и залегнал в основата на всяко ритмично рокендрол парче.
– Шампион съм в това, приятелю! – повтори неколкократно мъжът.
Сигурно беше участвал в Световния шампионат по въображаемо свирене на китара – ежегодно събитие от 1996 насам във финландската местност Оулу. Клетият мъж беше останал силно разочарован, защото на второ място се класира някакъв германец, а призът отиде при японец, получил от съдиите максимални оценки във всичките три категории.
Дори при липсата на обективни критерии Пердомо намираше изпълнението на младежа до него за много по-добре от това на самия Уинстън. Звездата свиреше прекалено грациозно и сковано за разлика от фена, който се изпъваше назад и вдигаше въображаемия инструмент нагоре, подобно на дяволски тризъбец, и след няколко секунди го сваляше.
– Как свиря само, а! Не съм ли страшен? – мустакатият се надсмя над себе си само миг преди да бъде съборен на земята по невнимание от двама парамедици, ангажирани да изнесат петнайсетгодишно момиче, припаднало след удар в загражденията.
Две минути след началото на концерта над стадиона се изсипа дъжд, сравним с тропическа буря. Капките с размер на бобени зърна падаха като стрели върху лицата на зрителите. През младите си години Пердомо караше мотор и силата на капките сега му напомни за злополучното пътуване до Каталуня, което предприе през дъждовната 1977.
Членовете на групата останаха защитени под огромната козирка над сцената – за разлика от Rolling Stone през 1982, когато такава липсваше. При вида на измъчените фенове, които въпреки всичко не пропускаха да се наслаждават и на музиката, на Джон Уинстън му стана съвестно. Слезе от сцената с китара и микрофон в ръка. Това беше резервният сценарий за случаите, когато групата сметнеше за необходимо да намали щетите и да прояви лично отношение към публиката, създавайки незабравими и почти лични преживявания.
При всяка крачка на вокалиста феновете избухваха в писъци. Човек би си помислил, че да видиш Уинстън извън строгите граници на сцената е толкова необичайно, колкото да гледаш как балерина танцува върху маса в кръчма. С тази своя постъпка той се превърна в най-всеотдайния музикант, съпричастен към полудялата тълпа.
Оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо!!!
Докато се наслаждаваше на ефекта от прилагането на резервния план, Уинстън изпита вина към Боно, вокалиста на групата U2, от когото взаимства идеята. За първи път видя този сценичен трик през 1992 – сменяйки каналите, попадна на концерт на U2 по телевизия Zoo. Сценографията им беше още по-впечатляваща и до ден днешен минава за една от най-великите в историята на рок музиката. Включваше трийсет и шест видеостени, безброй телевизионни камери, две пътеки между публиката, сто седемдесет и шест озвучителни колони, единайсет рекламни автомобила, някои качени на сцената. За захранването на всичко изброено бяха необходими над един милион вата. Джон остана изключително впечатлен и реши един ден да изкопира някои идеи, за да си изготви резервен сценарий. Особено много му допадна разполагането на пътека сред публиката. Това му създаваше усещането, че може да поздрави едва ли не лично цялата тълпа, изпълнявайки някоя балада под акомпанимента само на китара. Залагаше на контраста между акустиката на гласа и електронното звучене. Смяташе, че е откраднал хрумването от Боно. Всъщност много изпълнители залагаха на тази техника. Rolling Stones, Aerosmith, Bon Jovi, Coldplay и дори Марая Кери намираха спасение в този сценарий по време на дългата си кариера.
Продължаваше да вали обилно. Пердомо се изплаши, да не би китаристът да получи токов удар от инструмента, но китарата беше безопасно свързана към захранването и никаква опасност не грозеше музиканта. Жестът на солидарност от страна на Уинстън – щом вие се мокрите, ще се намокря и аз – ентусиазира още повече публиката, но същинската изненада тепърва предстоеше. След като Чарли Мун, перкусионистът на групата, приключи соловото си изпълнение, фронтменът на The Walrus започна да пее "Как вали, как вали". Никой от публиката не подозираше, че Джон е чувал и знае тази испанска детска песен. Зрителите веднага съобразиха какво е намерението на Уинстън – да осъществи диалог с тях посредством музиката – и започнаха да отговарят на певеца с поредните стихове. Всичко това беше придружено от ритмичните удари на Чарли Мун и превръщаше тълпата в едно цяло, пулсиращо със седемдесет хиляди удара в минута.
– Как вали, как вали! ­ – пееше Уинстън.
­ – Ще се скрия в пещерата! – отговори публиката.
­ – Птиците пее! ­ – граматичната грешка накара някои да избухнат в смях.
– Облаците се надигат! – откликна множеството.
Пердомо не можеше да прецени дали песента Shaken му хареса, нито дали китарата в нея е едно от най-добрите изпълнения в рок музиката, както се твърдеше в списание Rolling Stone, но трябваше да признае очевидното – "дяволската музика", както я наричаха някои, изпълнявана от музиканти като четиримата от The Walrus, представляваше една от най-силните форми за комуникация, появявали се напоследък. Детективът свали дъждобрана си, погледна си ръката и си даде сметка, че емоционалният заряд на музиката го е накарал да настръхне.
Положи неимоверно усилие да напусне VIP зоната и да продължи да търси българина. Невероятният спектакъл от светлини и звуци бе започнал да му оказва наистина хипнотично въздействие. Колко много се различаваха концертите на класическа музика, на които редовно ходеше със сина си Грегорио! В Националната опера музикантите почти нямаха връзка с публиката и се обличаха направо средновековно. Замисли се колко много класически творби му се струват изумителни – от Тъжен валс на Сибелиус до Концерт за цигулка на Менделсон – и го карат да излиза от кожата си. Но защо тогава дори не му хрумваше да аплодира след невероятно солово изпълнение на цигулка или да акомпанира с пляскане на някоя по-ритмична част от концерт? На празничния Новогодишен концерт, излъчен от всички телевизии на първи януари, по време на изпълнението на марша Радецки дамската част от публиката разпусна косите си. Ефектът беше зашеметяващ. Защо като цяло публиката нямаше право да участва в музиката по време на двучасови концерти нито да изразява възхищението си от конкретни части на произведението?
­ – Става все по-зле, господин Пердомо – призна му веднъж в изблик на дълбоко откровение професорът по цигулка на сина му. ­ – Да не се аплодира между отделните части е нещо невиждано! Това е приумица на нашето време! През XIX век, когато са живели великите музиканти – имаше предвид Брамс и Бетовен, – не само е било прието да се аплодира след определено изпълнение на пиано например, но и музикантите са го приемали като върховен комплимент. В едно известно писмо на Моцарт до баща му той описва с изключителна гордост как след края на много трудна част публиката го възнаградила с бурни аплаузи. А сега, напротив, сякаш хората са много заети. Да видим докъде ще доведе това! Докато се свири, диригентът се обръща към публиката, за да ѝ каже какво ще бъде изпълнено. След като отношението е толкова грубо, не виждам как класическата музика няма да умре!
Само няколко метра по-настрани Рафи Стефан, по прякор Иво, от минути наблюдаваше внимателно всяко движение на Пердомо.