Йордан Йовков - един голям почитател на човека

"Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения - всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства.”                                               Йордан Йовков

Йордан Йовков е може би най-одухотвореният български разказвач и един от световните майстори на късия разказ. Нобеловият лауреат по литература Иво Андрич казва, че Йордан Йовков е неговият учител в прозата.

Големият писател е един от класиците в българската литература, създал неувяхващи произведения с непреходно идейно и естетическо значение. Творчеството на Йордан Йовков и сега вълнува с обичта си към човека, с възторга си от прекрасното в човека.  

Йордан Стефанов Йовков е роден на 09 ноември 1880 г. в село Жеравна край Котел.

Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование.

Казват, че той има две родни места - Жеравна и Добрич. Всъщност писателят свързва голяма част от живота си със столицата. 

Завършва гимназия в София през 1900 г. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му.

Завършва Школата за запасни офицери в Княжево (1902 – 1904), като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението "Под тежкия кръст". Всъщност Йовков дебютира като поет. В периода 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви.

В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. От есента на 1904 г. Йовков учителства в различни добруджански села - до 1912 г.

Първата си белетристична творба – "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" – Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г.

През 1912 г. е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран.

След войните Йовков се установява в София и работи като редактор в сп. "Народна армия”.

През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. Година по-късно е командирован в редакцията на сп. "Военни известия".

Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. ("Утрото на паметния ден"). Открояват се импресиите "Те победиха", "На старата граница", "Безотечественици", "Ехо", разказът "Балкан" и повестта "Земляци".

Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В баталната му проза няма ожесточение и омраза. Хуманизмът му се издига до философска позиция, очертана от житейския опит и познание за човека и човешката душа. Написаното за войната е едно "не!" на взаимното изтребление между хората и "да!" на хуманизма и красотата.

С повестта "Жетварят" (1920 г.) Йовков се завръща към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.

След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. В периода 1920-1927 г. е редовен сътрудник по печата. Постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът".

Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българите в националната ни литература, Йовков е тяхното нравствено и естетично самопознаване. Светогледът си писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата. Йовков е убеден, че нарушаването на това триединство изправя обществото пред трагични изпитания.

В развитието си като творец Йовков преминава сложни етапи, които очертават посоката от национална към общочовешка проблематика, като по този начин сътвореното от него надхвърля рамките на българската литература и се съизмерва с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Това обяснява интереса към Йовковото творчество в чужбина и нарастващия брой преводи в различни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби на Йовков – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисар. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.