Какво има на "Улица "Консервна"

На 5 август излиза още едно емблематично заглавие от легендарния американски новелист, публицист и филантроп Джон Стайнбек – "Улица "Консервна"!

Книгата (изд. "Колибри") е своеобразна поема – скърцащи звуци, песни и смрад, разпиляна тенекия, ръжда и трески, нащърбени паважи, обрасли с бурени дворове и бунища, работилнички за сардели, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички и нощни приюти.

Но улица "Консервна" е и меланхоличното сборище на "светци и ангели, благочестивци и мъченици", чието богатство се състои единствено от... неплатени сметки.

Носител на "Пулицър" и Нобелова награда за литература, безкомпромисен творец - идеалист и независим поборник за справедливост, Джон Стайнбек (1902--1968) е автор на 25 романа, осветлили крушенията, но и триумфите на човешкия дух.

Роден в калифорнийския град Салинас, писателят познава и съчувства на неволите на местните фермери и работници от началото на 20 век. Неговият утопичен хуманизъм не просто респектира, той определя облика и мисията на творчеството му като цяло.

А ето и кратък откъс от романа: 

Улицата на консервните фабрики в Монтерей, Калифорния, е цяла поема, смрад, проскърцващи звуци, особена светлина, песен, навик, носталгия, блян. Улица "Консервна" – това е събраната и разпиляна тенекия и желязо, ръжда и трески, нащърбен паваж и обрасли с бурени дворове и бунища, работилници за сардели, сглобени от вълнообразна ламарина, автомобилни сирени, гостилници и публични домове, малки претъпкани бакалнички, лаборатории и нощни приюти.

Нейните жители, както веднъж бе рекъл един, са "проститутки, сводници, комарджии и негодници", с което е искал да каже "всички". Но ако беше надникнал към улицата от друго ъгълче, той може би щеше да ги види като "светци и ангели, благочестивци и мъченици", при което смисълът не би се изменил. Сутрин, когато риболовната флотилия се завръща с улов, малките кораби с грибовете се заклатушкват тежко в залива и надуват сирените. Претоварените лодки се избутват до брега, където фабриките са натопили опашките си в залива. Тази метафора е преднамерено избрана, защото, ако фабриките натопяваха в залива не опашките, а устите си, консервираните сардини, които излизат от другия им край, щяха да бъдат, поне фигуративно казано, още по-ужасни.

След това свирките на фабриките започват да пищят и в целия град мъже и жени се напъхват в дрехите си и тичешком пристигат на Улицата за работа. Тогава блестящите автомобили докарват висшите класи: надзиратели, счетоводители, собственици, които изчезват в канцелариите. После – от квартала на италианците, китайците и поляците – идват мъже и жени в панталони, с гумирани палта и мушамени престилки.

Те се втурват да чистят, да нарязват, да пълнят, да мариноват и консервират рибата. Цялата улица тътне, въздиша, крещи и дрънка, а в това време сребърните рибни реки все така се изливат от лодките, лодките пък се издигат във водата все по-високо и по-високо, додето най-сетне се изпразнят.

Фабриките боботят и тракат, и скърцат, докато изчистят, нарежат, мариноват и консервират и последната риба. И тогава свирките отново запищяват – вир-вода мокри, вмирисани и уморени италианци, китайци и поляци, мъже и жени, се пръсват и поемат по хълма към града, всеки по своя път, а Улицата на консервните фабрики става отново такава, каквато е: тиха и вълшебна. Връща се нейният нормален живот. Безделниците, които от погнуса са се оттеглили под черния кипарис, се появяват и насядват върху ръждясалите тръби в запустелия двор. Момичетата на Дора излизат за малко на слънце, ако има слънце.

Док тръгва от Западната биологична лаборатория, прекосява улицата и влиза в бакалницата на Ли Чун за две кварти бира. Анри, художникът, рие като куче из боклуците в обраслото с трева празно място за някоя и друга част, къс дърво или метал за лодката, която си строи. Тогава настъпва тъмнината и пред вратата на Дора светва уличният фенер – фенерът, който дава постоянна лунна светлина на улица "Консервна". В Западната биологична при Док идват гости и той пресича улицата до Ли Чун за още пет кварти бира.

Как е възможно да се опишат такива, каквито са, и поемата, и смрадта, и проскърцващите звуци, особената светлина и песента, навикът и мечтата?

Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели – докоснеш ли ги, разкапват се на парченца.

Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. И може би точно така трябва да се напише и тази книга – да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят по тях.