Ким Монзо: Ежедневието и съжителството обричат любовта

Ако името Ким Монзо ви звучи прекалено екзотично, странно и отчасти особено, определено има защо. То принадлежи на един писател от Каталония, който освен с внушителната си биография като журналист и с определението "ужасното дете" на младата каталонска литература.

Ужасен е, не защото пише ужасно, а защото умее да превръща ежедневието в шокиращи сюжети с хаплив хумор, от които понякога те побиват тръпки. Всъщност това, което прави Монзо, е да използва живота около себе си, за да го пречупи през призмата на антиконформизма, за да го излее върху белия лист.

Ким Монзо бе на гости у нас по покана на издателство "Colibri" и на каталонския институт Рамон Люл и разказа за iNews интересни неща за живота си, младежките си подвизи, самотата и трагедията на човешкия живот.

Кога писането Ви е доставяло най-голямо удоволствие - в началото, когато е било нещо ново за вас, или сега, когато добре знаете как да събирате мислите си в една история?

- Варира според времето и настроението. В началото, разбира се, имах повече ентусиазъм. Чувствах се несигурен, пробвах, заблуждавах се, бърках. С времето човек става по-сигурен в себе си и това му дава възможност да пише за неща, които в началото не се е осмелявал да пише или не са му идвали на ум.

Сега не мога да кажа, че ентусиазмът ми е намалял, но е станал по-зрял.

Знам, че сте били военен кореспондент в Камбоджа, Виетнам, Северна Африка. Как решихте да се занимавате с това?

- Започнах тази работа, когато бях на 20 години. По това време ръководех едно студио за дизайн. Спонтанно реших, че вместо лятото да ходя на екскурзия или на море, мога да отида на съвсем различно място, където има война.

Когато се връщах у дома, правех репортажи за преживяванията си. Всичко това ми се струваше много по-интересно, колкото и странно да звучи. Харесва ми да пиша репортажи.

Точно преди да падне колониализма в Мозамбик, реших, че е по-добре, вместо да бъда турист, да отида именно там.

Смятате ли, че сте пренесли в литературата си някаква част от сюжетите, които сте видели там, макар и това да не е ясно доловимо?

- Не мога да преценя. Може понякога да си спомням нещо, което съм видял или преживял в тези страни, но то е подсъзнателно, не е търсено, не е нарочно.

Не виждате ли войната "в тихите битки" между двата пола в книгите си?

- Хахаха, не. Според мен отношенията между хората не са война. Понякога приличат на такава, но не и в този смисъл. Често има дребни войни между половете, но те не са толкова страховити.

В такъв случай къде намирате героите си?

- Аз съм отворен за всякакви неща. Вдъхновява ме ежедневния живот, баровете, улиците. Там, където чуя някакъв разговор или видя интересен човек, мога да го включа в историите. Например, в "Същината на нещата” всички персонажи от разказите, са живи, реални хора. Те имат имена, а понякога и самият аз съм прототипът за някой от персонажите.

Всички тези хора не носят реалните си имена в книгата, но наистина съществуват. Понякога пък просто се събуждам, виждам жена си и по-късно осъзнавам, че съм я включил като герой в някоя от книгите си. Развивам историите си от "жив” материал.

Споменахте "Същината на нещата”. В първите разкази от книгата любовта, която описвате, е скована от ежедневното, от всички дребни неща, които се случват на хората всеки ден. Това ли е съдбата на съвременната любов?

- Да, мисля, че да. Ежедневието и съжителството обричат любовта, както и скуката. Ежедневният живот е способен да убие всичко, но аз съм песимист по дефиниция. Може би, бъркам, от което бих бил доволен. Ако съдя по това, което съм преживял аз, и това, което съм виждал след динамиката в една връзка всичко стихва. Естествено има кулминация, но лека полека след нея всичко се обезличава.

Защо обричате повечето си герои на самота?

- Не знам, това са определения на критиците. Аз не осъждам героите си нарочно. Ако знаех, може би нямаше да пиша за това. Може би аз самият съм такъв и затова виждам така нещата. Получава се естествено, а не нарочно.

У нас наскоро излезе книгата Ви "Размерите на трагедията”. В какво се крие човешката трагедия - в безпомощността на хора като героя Рамон-Мария, в невъзможността му да открие човек до себе си или в нещо друго?

- Не можем да ограничим щастието само до жената, която стои до един мъж. Образът на Рамон-Мария - човекът, който е в постоянна ерекция, е истинска гротеска. Именно това е трагичното. По принцип всички хора смятаме, че сме всемогъщи, но животът ни показва, че не сме, че ще умрем, както всички преди нас.