Нова омагьосваща среща с "Принцът на мъглата"

Испанският автор Карлос Руис Сафон е роден на 25 септември 1964 г. в Барселона. Литературната му кариера започва през 1993 г. с публикацията на серия юношески романи - "Принцът на мъглата", "Среднощният дворец", "Септемврийска светлина", а по-късно обединени в "Трилогия на мъглата" и "Марина".

През 2001 г. публикува първия си роман за възрастни - "Сянката на вятъра", който е преведен на повече от 30 езика и издаден в над 40 държави в тираж над 10 милиона екземпляра. Следващият му роман - "Играта на ангела", е публикуван през 2008 г. от барселонското издателство Planeta в милионен тираж. Следващият роман на Сафон - "Затворникът на рая" е издаден през 2011 г. 

Сафон от години е сред водещите световни имена на книжната сцена, а сега – чрез омайващия роман "Принцът на мъглата", от ИК "Изток-Запад", достига и до българските читатели, които ще могат да надникнат към творческите корени на един от най-ярките съвременни автори.

В дебютния си роман Карлос Руис Сафон влива нова кръв в приключенския жанр. "Принцът на мъглата" е смела и мрачна история, в която плавно се смесват забравени мистерии и неизпълнени проклятия, призрачен потънал кораб и загадъчен пазач на фар, часовници, които стремително вървят назад и животни, слуги на злото... а в една тайна градина, забулена в неземна мъгла, гротескни статуи менят положението си безспир, подклаждани от неведома сила, която далеч не е приключила с пъклените си планове.

В наглед скучноватото градче на океанския бряг три деца ще се сблъскат с Каин – обаятелна демонична фигура, която може да изпълни всяко желание... но на цена, която не всеки може да плати.

През последните години името на Карлос Руис Сафон успя да спечели вниманието и на българските читатели. Верните следовници на Сафон, очаровани от невероятните герои, злодеи и сюжети, завихрени из страниците на книгите му, сега имат чудесната възможност да погледнат към своя любим автор по времето, когато едва е "прохождал” из литературния свят.

"Принцът на мъглата” е първият роман на писателя, но за разлика от повечето първи творчески опити, книгата дори за миг не те оставя с впечатлението, че четеш ранно произведение. Макар насоченa към по-младежка аудитория, тази страховита, но харизматична книжна авантюра носи всички уникални характеристики на Сафоновия стил – стил, който те оставя подвластен на истински омагьосващ разказвач.

"Принцът на мъглата” е удостоен с престижна награда за юношеска литература. Преводачът на книгата, Светла Христова, съвсем точно и ясно посочва силата на това заглавие, в което според нея "...вече са налице елементите, характерни за по-зрелите творби на Сафон – тайнствена атмосфера, пълнокръвни образи и увлекателен сюжет, построен около разплитането на загадка от миналото. Попаднали в идилично крайбрежно градче в опит да избягат от зловещата сянка на войната, героите се сблъскват с друга сянка, която заплашва крехкия им свят.”

Именно тази симпатично старомодна като замисъл, но и дяволски модерна като изказ стилистика превръща Сафон в едно от ключовите имена на литературна Европа, а "Принцът на мъглата” е великолепен начин да надзърнем в началото на един същински творчески феномен, който тепърва ще добива все по-сериозен и легендарен имидж.

Из "Принцът на мъглата", от Карлос Руис Сафон

Макс нямаше да забрави лесно онова лято, в което – почти случайно – откри магията. Беше 1943 г. и ветровете на войната тласкаха неумолимо света към пропаст. В средата на юни, в деня, когато Макс навърши тринайсет години, баща му – часовникар, който посвещаваше свободното си време на разни изобретения – събра семейството в гостната и обяви, че това ще е последният им ден в дома, където бяха живели десетина години. Щяха да се преселят в къща в малко градче на брега на Атлантика – по-далече от големия град и от войната.

Решението беше окончателно: заминаваха на разсъмване на следващия ден. Дотогава трябваше да опаковат багажа си и да се подготвят за дългото пътуване до новия дом.

Семейството посрещна новината без особена изненада. Почти всички подозираха, че идеята да напуснат града в търсене на по-безопасно място за живеене се е въртяла от известно време в главата на добрия Максимилиан Карвър; единствено Макс не бе очаквал това. Тази вест се стовари върху него като побеснял локомотив, профучаващ през магазин за порцелан. Остана вцепенен от изумление, със зяпнала уста и празен поглед. По време на този кратък унес осъзна, че целият му свят – приятелите от училище, уличната компания, че и магазинчето за комикси на ъгъла – е на път да изчезне завинаги. Ей така, сякаш с магическа пръчица.

Докато останалите членове на семейството примирено се оттеглиха, за да си стегнат багажа, Макс само се взираше в баща си, без да помръдне от мястото си. Часовникарят коленичи пред сина си и сложи ръце на раменете му. Погледът на момчето бе по-красноречив от всякакви думи.

– Сега имаш чувството, че е настъпил краят на света, Макс, но ти обещавам, че мястото, където отиваме, ще ти хареса. Ще си намериш нови приятели там, ще видиш.

– Заради войната ли е? – попита Макс. – Затова ли трябва да си тръгнем оттук?

Максимилиан Карвър прегърна сина си с усмивка, сетне извади от джоба на сакото си някакъв лъскав предмет, окачен на верижка, и го сложи в ръцете му. Беше джобен часовник.

– Направих го за теб. Честит рожден ден, Макс!

Момчето отвори сребърния часовник. Часовете бяха отбелязани с луни, които растяха и намаляваха в ритъма на стрелките, образувани от лъчите на слънце, грейнало в центъра на циферблата. Върху капака с изящен шрифт бяха гравирани думите: "Машината на времето на Макс."

В този ден някак неусетно, докато държеше бащиния подарък и гледаше как семейството му снове насам-натам с куфарите, Макс завинаги се прости с детството.

* * *

Нея нощ Макс не можа да мигне. Докато останалите спяха, той будуваше в боязливо очакване на утрото, когато трябваше да се сбогува окончателно с малката вселена, която си бе изградил с течение на годините. Часовете отлитаха, докато лежеше в тишината, зареял поглед в сините сенки, танцуващи по тавана на стаята му, сякаш можеше да зърне в тях оракул, който да предскаже какво го очаква занапред. Часовникът, който баща му бе направил за него, почиваше в ръката му. Засмените луни на циферблата проблясваха в нощния мрак. Може би в тях се криеше отговор на всички въпроси, които се таяха в душата му от предния следобед.

Най-сетне първите лъчи на зората огряха синия хоризонт. Макс скочи от леглото и се отправи към гостната. Максимилиан Карвър седеше в едно кресло, напълно облечен, и четеше книга на светлината на газена лампа. Очевидно Макс не бе единственият, който бе прекарал безсънна нощ. Часовникарят му се усмихна и затвори книгата.

– Какво четеш? – попита момчето, сочейки дебелия том.

– Една книга за Коперник – отвърна баща му. – Знаеш ли кой е той?

– Е, нали ходя на училище.

Баща му имаше навика да му задава такива въпроси, сякаш Макс беше някой вчерашен хлапак.

– И какво всъщност знаеш за него? – настоя часовникарят.

– Открил е, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното.

– Тъй. А знаеш ли какво следва от това?

– Проблеми – отвърна Макс.

Усмихнат, часовникарят му подаде дебелата книга.

– Вземи, за теб е. Прочети я.

Момчето огледа тайнствения, подвързан с кожа том. Изглеждаше така, сякаш бе на хиляда години и подслоняваше духа на отколешен гений, заточен сред тези страници от някакво древно проклятие.

– Е – рече изведнъж баща му, – кой ще събуди сестрите ти?

Без да откъсва поглед от книгата, Макс поклати глава, за да покаже, че му отстъпва честта да измъкне петнайсетгодишната Алисия и осемгодишната Ирина от леглата им.

Баща му отиде да разбуди останалите, а Макс се настани в креслото, отвори внушителния том и зачете. Половин час по-късно цялото семейство прекрачи за последен път прага на този дом и се отправи към новия си живот. Лятото бе започнало.