Омагьосващ разказ за надеждите, страховете и любовта на жените

В живота на писателя се случва поне веднъж някоя книга да дойде при него като неочакван дар. За Алис Хофман това е романът "Пазителките на гълъбиците”.

"Той бе дар за мен от моите прапрапрабаби, жените от древен Израел, които ми "проговориха” за пръв път, когато посетих планинската крепост Масада. Пиша вече трийсет и пет години, създала съм повече от трийсет романа, но едва сега ми бе дадена историята, която е трябвало да разкажа.”

Романът "Пазителките на гълъбиците” е вдъхновен от исторически събития - 73-та година, последни дни на обсадата на крепостта Масада.

След задълбочени проучвания авторката превръща един от най-затрогващите исторически моменти в омагьосващ разказ за четири изключителни, силни и чувствителни жени, озовали се в Масада по волята на съдбата.

Книгата възхвалява силата на несломимата човешка воля, надеждата и саможертвата, любовта, която възкръсва от пепелта.

"Бях вдъхновена от първото си посещение на Масада, духовно преживяване, което бе толкова силно и дълбоко, че имах усещането как сенките на живелите там преди две хиляди години хора придобиват плът и застават редом с мен, за да ми разкажат своята история. Събитията от миналото и изключителната саможертва на тези хора сякаш оживяха.

Като че ли всичко се бе случило само преди часове. Беше ужасно горещо и хоризонтът пред мен пулсираше от синя жега. Сред дълбоката тишина, потънала в мистерията на миналото, заобиколена от мъката на загиналите там, изведнъж се почувствах и обгърната от живот, и от историите на жените, които са били там. В този момент за мен се родиха и моите героини - пазителките на гълъбиците.”

А ето и кратък откъс от романа:

Вещицата от Моаб

Не бяхме по-различни от гълъбите над нас.

Не можехме да говорим или да плачем,

но когато не ни остана друг избор,

открихме, че можем да летим.

Ако търсиш причина, ето я:

копнеехме за своята част от небето.

Майка ми ме научи на всичко, което една жена трябва да знае за този свят и за това, което е необходимо да отнесе със себе си в отвъдния. На осем години за мен вече не бе тайна, че листо от финикова палма, сварено във вода, е лек за ухапване от скорпион, че нектарът от островърхото синьо цвете на исопа, втрит в китката на ръката, предпазва от злина, и че изгорената и стрита на прах змийска кожа е закрила срещу опасности. На врата ми бе завързан зъб от черно куче, за да ме пази от дивите зверове, и винаги пеех заклинание, когато разкопавах корените на отровната бленика, свещеното растение, докато заравях амулетите на майка ми като дар за богинята Ашторет, богинята, която се грижи за нас в трудни времена.

Майка ми ме обучи как да правя талисмани срещу треска и за победа, но отказваше да се занимава със заклинания за омраза и с всичко, което би могло да навреди на някого; тези думи липсваха в моята книга с рецепти. Знаех как да направя амулет, за да разваля чужда магия, и как да лекувам ухапвания от влечуги. С чевръстите си и неуморни пръсти майка ми зашиваше в подгъвите на дрехите ми късчета от сребристи свитъци и скарабеи. Невероятната й красота бе надминавана единствено от огромното й познание. Казваше се Низа и за мен това бе най-красивата дума на света, на всички езици. Звучеше като струя на течащ фонтан, като ритъма на дъжда.

По здрач, когато въздухът в Александрия станеше нежносин, тя ме учеше в нашата градина, преподаваше ми иврит, арамейски и гръцки, заедно изписвахме буквите в прахта с къса заострена пръчка. Никой не виждаше какво правехме по време на уроците си, защото живеехме в къщата на светите жени, до които имаха достъп само жреците. Това бе благословия за нас, защото майка ми не се подчиняваше на законите, които важаха за другите жени. Молитвите не бяха забранени за нея, нито образованието, нито свободата да приема мъже в личните си покои.

Входът към нашата къща бе обточен с жив плет от жасмин и ароматни розови храсти. Вечер самият град ставаше син, сякаш нашият свят потъваше под водата. Дълги сенки закриваха теракотените тухли на алеята, така че никой да не забележи кой влиза или излиза през вратата ни в тъмните, благоуханни нощи. Тези сенки ми бяха приятели, защото израснах сама, но това ме направи и самоуверена. Единствените свидетели на моето обучение бяха земните червеи и бръмбарите. Още като дете разбрах, че жените имат тайни и че някои от тях могат да бъдат предадени само на дъщерите им. По този начин бяхме свързани заедно във вечността.

Белите лилии. Тези цветя винаги са ми били най-любимите. Едно-едничко струваше колкото цяло буре с балсам или смирна. В сравнение с тях червените лилии от Моаб, величествени и прославени заради красотата си, бяха плевели, а ароматът им бе просто свеж въздух, когато човек преди това бе усетил уханието на лилиите от Александрия. Майка ми вплиташе бели лилии в косите си, втриваше уханието им в китките си и никой мъж не можеше да й устои.

Докато другите жени бяха затворени между високите стени на домовете си и излизаха само за да отидат до пазара, и то придружени от роби или по-възрастни роднини, майка ми можеше да ходи, където си поиска. Всяка пролет посещаваше семейството си в Йерусалим за Празника на безквасните хлябове. А в този град ме очакваше съдбата ми.

Казано е, че след изгонването на Адам и Ева от Рая двама ангели влезли в нашия свят, за да дадат на хората това знание, което Бог позволявал те да владеят. Тези ангели ядели месо заедно с хората, влюбвали се в тях, любели се с тях, гледали как се раждат децата им. Заради това не можели вече да се върнат в духовния свят. Те продължават да крачат по земята и днес и преподават мъдростта на магията на тези, които пожелаят да я научат. Майка ми произхождаше от кръвната линия на жени, които желаеха да слушат, когато ангелите започваха да говорят. Пазеше най-ценните си притежания в резбована дървена кутия, а ключът за нея носеше на шията си на връв, изплетена от конски косми. Ключът бе във формата на змия. Когато бях малка, мислех, че е жива. Понякога майка ми позволяваше да го подържа и тогава чувствах как по дланта ми преминава хлад.

В заключената кутия имаше пергаментови свитъци, зашити един за друг, на които тя записваше тайните, които бе научила през годините. Това бе книга с рецепти за човешкото сърце, защото нашият народ вярва, че всичко, което знаем и което преживяваме, остава в него.