Пъклените интриги на „Убиец назаем”?

След кървавата жътва в "Грешният квартал" Лора Лазар вдига мизата – в "Убиец назаем" (изд. "Изток– Запад").

В него на прицел са богати политици, считащи себе си за недосегаеми.

Глутница убийци в полицейски кожи под водачеството на мистериозна дама, наричана само Вълчицата, задействат сложна конспирация, която ще разтърси държавата. Полицейският инспектор Мишената, прям и груб по свой си чаровен начин, сякаш няма по какво да се води – всичко е оплетено в неяснота и лъжливи следи.

Началниците му настояват да обгрижва местния депутат, по чиято красива и млада съпруга е стреляно в една буреносна нощ, но нещо около мастития политик не изглежда никак чисто...

Кой и по кого е стрелял става все по-неясно, а кукловодите, скрити в сенките, се готвят да ударят още по-нависоко, използвайки своя убиец назаем... 

"Убиец назаем” е най-новият роман на една мистериозна, но невероятно талантлива българка, която подписва произведенията си под артистичния псевдоним Лора Лазар.

Името й успя за последните две години да се наложи като едно от водещите в областта на мистериите и криминалната литература.

Сюжетите й замесват актуални за съвременността ни интриги с мрачни загадки, разследвания, драматични обрати и харизматични герои, злодеи и антигерои в една истинска книжна буря от сладко напрежение и патологично любопитство, а всичко това е поднесено с блестящ, изчистен и увлекателен стил, който обсебва вниманието на читателя от първата до последната бездиханна страница.

"Убиец назаем” е част от успешната поредица "Magica”, която предлага произведения на изключителни писателски майстори като Гийом Мюсо, Ан Райс, Питър Уотс, Саймън Грийн и Шърли Джаксън.

А ето и кратък откъс от романа:

Костюмът му натежа от полепналата кал, докато се опитваше да подпре с камъни гумите, за да измъкне автомобила от локвата. Едва когато излезе на главния път, Румен Каракоров се успокои. Включи парното, което го стопли и изсуши калта по скъпарския му костюм. Първата табела, която зърна в светлината на фаровете, му показа, че има трийсетина километра до града.

Наближаваше три сутринта, когато депутатът паркира автомобила пред вилата. Навсякъде беше тъмно. Нарочно остави колата на пътя, за да не събуди жена си, докато отваря гаража и намества вътре мерцедеса. Измъкна се навън и потрепери от студената октомврийска утрин.

Бавно се качи по стълбите и откри под голямата саксия резервния ключ. Отключи и светна в предверието. Под краката му изшумоля хартия. Наведе се и вдигна от теракотения под голям плик. Тежеше. Върху плика бе написано неговото име. Нищо друго – нито адрес, нито град. Депутатът отвори плика и отвътре изпадаха няколко снимки. Отново се наведе и ръцете му се разтрепериха, докато ги вдигаше от земята. На всички фотографии бе той и момичето, което бе взел на стоп. А на последната снимка момичето бе проснато отгоре върху капака на неговия мерцедес. Дънките и гащичките му бяха смъкнати до глезените. Якето липсваше. Пуловерът бе задигнат нагоре и покриваше част от лицето. Но това, което се виждаше, недвусмислено показваше, че момичето не е живо. Изведнъж Румен спря да мисли. Образът на мъртвото момиче заподскача пред погледа му, но той не разбираше, че ръцете му треперят със същата честота, с която гейша вее ветрилото си в летен ден по пладне.

В този момент звънецът на входната врата му прозвуча като безкрайна артилерийска канонада. Каракоров се стресна. Нима толкова скоро са разбрали? Пое дълбоко дъх, мушна снимките под едно списание на жена си и отиде да отвори. На вратата стоеше огромен полицай. Спомняше си го от едно съвещание за престъпността в региона.

– Добро утро, господин Каракоров – любезно поздрави полицаят и продължи:

– Аз съм комисар Михаил Донов от сектор "Убийства".

– Кажете – бързо каза депутатът и се опита да пъхне небрежно ръцете си в джобовете на панталона. Страхуваше се, че всеки момент ще се издаде, ако полицаят види тактуващите му в неправилен ритъм ръце.

– Случило ли се е нещо с вас? – загрижено попита Мишената.

– Какво имате предвид? – наежено отвърна Каракоров.

– Костюмът ви...

– Току-що се прибирам от София. Затънах в една локва и едва успях да се измъкна. Нищо особено – припряно започна да се оправдава депутатът.

– Не успях да ви открия по телефона – подхвърли Донов.

– Сигурно съм го забравил в София.

– Тогава не знаете... – многозначително подхвърли Мишената.

– Какво трябва да знам? – попита депутатът, като преглътна няколко пъти.

– Жена ви е простреляна тази нощ.

Мишената усети проблясък на облекчение в погледа на депутата, а после искрен ужас. Каракоров избълва няколко въпроса наведнъж, като застъпваше отделните думи:

– К’во? Кой е стрелял? Що? Къде е?

– Спокойно. Тази вечер е простреляна в лявото рамо пред денонощния магазин. Нищо сериозно – отвърна не съвсем убеден Мишената и продължи: – Оказана й е медицинска помощ. Но е изчезнала от болницата.

– Как изчезнала? – ужаси се депутатът. – Чакайте малко. Сигурно е тук.

– Едва ли – подхвърли небрежно Мишената.

Депутатът не го чу, защото вече се качваше по стълбите към втория етаж. Отиде до спалнята на жена си, но видя закачен с магнит лист. Въпреки това бавно натисна бравата, но беше заключено. Взе внимателно листчето с почерка на жена си, прочете го и въздъхна облекчено. Върна се в хола при полицая и припряно му каза:

– Жена ми е тук. Вижте сам...

Каракоров му показа написаното, а полицаят го прочете на глас:

"Няма нищо страшно. Не ме буди, защото взех приспивателни. После ще ти обясня всичко..." – Мишената помълча малко и попита: – Имате ли представа защо жена ви е избягала от болницата?

– Тя ненавижда болничната обстановка – успокоено занарежда депутатът и поясни: – Майка й е починала след дълго боледуване в болница. Лили винаги е казвала, че предпочита да умре, но да не лежи и един ден в болница, дори и да прилича на приказен палат.

– Разбирам – отвърна Мишената, но нищо не разбираше. – Имате ли врагове?

– Не. Защо?

– А жена ви?

– Какво говорите? – изуми се по-възрастният мъж. – Тя е прекрасна! Питайте когото искате.

– А какви са вашите отношения с нея?

– Отлични – сдържано отговори депутатът.

– Жена ви има ли основания да се страхува от вас? – продължи настъплението Мишената.

– Какво говорите? – повтори Каракоров и неохотно поясни: – Меденият ни месец продължава повече от година. Сигурно е станала грешка.

– Каква грешка? – наостри уши комисарят.

– Объркали са я с друга жена.

– Знае ли човек... Все пак трябва да говоря с нея.

– Моля ви, не я будете! Не е престъпница, нали?

– Трябва да оформя протокола – настоя Донов.

– Аз ще ви се обадя, когато се събуди. Става ли?

– Не е по правилник – промърмори Мишената, чийто отпуск бе прекратен посред нощ заради оная, която сега спокойно спи горе. – Опитайте се да я събудите – отново настоя той, но усещаше, че действа на инат. Всъщност никак не му се занимаваше със среднощните истерии на простреляна и надрусана ВИП персона.

Депутатът го изненада. Мишената очакваше от Каракоров да прояви засегнатата гордост на народен избраник и да посочи на полицая изхода към улицата. Вместо това мъжът просто му даде знак да седне на дивана и отново се качи на втория етаж.

Полицаят се просна на дивана и се огледа. Наоколо миришеше на пари, по-точно – на много пари. Сложните извивки на архитектурната мисъл показваха най-доброто, което можеше да се предложи. Холът бе раздвижен на различни нива с обособени кътчета в различни нюанси на зеленото. Висока бяла камина от варовиков материал създаваше впечатлението за уют в най-широката част на хола. На пода пред нея бе поставена истинска меча кожа, доколкото той можеше да прецени. Имаше скромна етажерка с книги, огромен плазмен екран на стената срещу дивана. Няколко картини с неясни петна на зелен фон допълваха впечатлението за модерен лукс. Мишената само въздъхна, когато приключи непрофесионалния оглед на любител естет. Ослуша се, но не се чуваше шум от горния етаж. Той стана и нервно се разходи из стаята. След малко депутатът се върна и тихо каза:

– Съжалявам, не успях да я събудя.

– Да пробвам аз, а? – повиши тон Мишената.

– Моля ви, толкова е преживяла тази нощ! Оставете я да се наспи.

– Трябва да напиша протокола – ядно промърмори полицаят.

– Ако трябва да ви помогна? Ще се обадя на генерал Пецов – услужливо предложи Каракоров.

– Не – рязко каза полицаят и тръгна към външната врата.

– В лявата ръка, казвате... – замислено изрече депутатът, като вървеше след полицая.

– В лявото рамо – без да се обърне, изрече Мишената.

– Все тая. Сега милата нищо няма да може да прави – тъжно промълви Каракоров.

– В какъв смисъл? – заинтригувано попита Мишената.

– Левичарка е.