Валери Йорданов: "Вяра, любов + уиски" е като добро блус парче

Актьорът Валери Йорданов изпълнява една от главните роли в предстоящия да излезе български филм "Вяра, любов + уиски". Гледали сме го в много други филми, в театрални постановки и телевизионни продукции. А преди две години ви запознахме и с режисьорския му дебют "Кецове". Срещнахме се с него, за да поговорим за "Вяра, любов + уиски", за предимствата на дебютантите и за това дали българите в чужбина трябва да се върнат в България.

"Вяра, любов + уиски" е режисьорски дебют на Кристина Николова. Какво е да се работи с дебютант?

Ами с дебютанти по принцип се работи много лесно и приятно, защото са по-отговорни. И Криси, и повечето дебютанти, с които съм работил, бяха много добре подготвени. Дебютантът е много прилежен и добре знае какво иска на терен или когато говорите по сценария. Всичко му е ясно и това е много хубаво. После, след време си позволява... позволяваме да се отпуснем и да кажем "Това го знам, това го мога, това ако не стане по този начин, ще стане по другия...". За дебютанта каузата да докаже себе си и да направи първия си филм е изключителна и те кара да си много отговорен и да се вълнуваш наравно с него.

Разкажи ни малко за твоя персонаж Вал. За него знаем само, че "има саморазрушителни навици...". Запознай читателите ни с него.

Ами ще ги запозная дотолкова, доколкото имам право да издавам сюжета на филма. Филмът не е "психология". И не е психология, въпреки че... е любовна, лична и така... силна история. Доколкото знам, тя е част от живота на Криси. Вал е едно доста буйно момче. Познавах такива като него, да не кажа, че аз самият бях нещо такова. Той се намира точно в периода, в който младите хора мислят, че са безсмъртни, че имат право да направят всичко, за да спечелят любовта си и да се преборят за нея. И същевременно са самоунищожителни. Това е един период в края на пубертета, който аз много обичам. Мисля, че много навреме човек трябва да осмисли и да прескочи този период. Хубаво е да мине през него. Бързо.

Това е Вал. Той може да направи сто глупости, да излезе извън закона, да се сбие, да се покатери до осмия етаж по улук, да направи всичко, за да види любимото момиче и да се срещне с важен приятел и човек в живота си или да се бори за нечия кауза. Готов е да направи същото, както за близките си, така и за непознати. И това е моментът на тази младежка лудост, която ми е симпатична. Неизбежен момент!

Добре, да излезем извън сюжета. Колко време снимахте? Къде?

Снимките бяха в София и около София. Мисля, че снимахме 4 седмици, но може и по-малко да е било. Не съм сигурен, беше доста екстремно. Беше интересно с колегите от чужбина. Македонката Ана Стояновска е изключително добра актриса и същевременно много земен човек, симпатичен, свеж, с чувство за хумор. Веднага се усетихме и си станахме симпатични. И мисля, че затова от екрана лъха любов от тези двама души там. Американският актьор също е много интересен като човек. Беше странно в началото всичко, което се случва в този филм. Историята е подредена върху нашата балканска емоция. Ние сме крайни, темпераментни, буйни. Той това нещо го е виждал по филмите и сега му беше странно да го усети на живо. Но се отпусна и мисля, че успяхме да го "поразвалим" за кратко, докато снимаше с нас. Започна да се шегува цинично и да се държи малко като нас.

Сещаш ли се за някаква дивашка история, която се е случила по време на снимките и можеш да ни разкажеш?

Ами има доста. В едната от любовните сцени... няма да разказвам точно какво се случва, но трябваше да се случва в един кадър. И започваме ние да правим каквото там трябва да правим, камерата работи и вече стаята е потрошена, ние сме на един креват. Голи, целуваме се... А Криси не казва стоп. Ние започнахме да се смеем. И Ана Стояновска под мен ѝ подвиква: "Е, некой веке да кае стоп, оти ке забременеем тука!"

(с колегата Узунов избухваме в смях)

Другата дивашка история е за едно сбиване, което също трябваше да заснемем в един кадър с двама много добри каскадьори, от групата на Кройфа. Репетирахме, репетирахме и въпреки всичко, понеже боят завършва с шутове върху мене, каскадьорите ми сложиха едни дебели кори под широкия пуловер. Трябваше да ме ритат в гърдите в един момент. Е, хубаво де, ама като започнахме да снимаме, аз усещам, че боят върви много добре, много синхронно, много диво, буйно. Обаче корите се разлепиха и усетих, че паднаха. Но не казвам стоп... И така, те ме преметнаха през капака на една кола, метнаха ме на земята и получих едни реални шутове без кори. След това бях със спукано ребро.

Цялото интервю, четете при диваците в Div.bg