Грънджът е мъртъв. Да живее грънджът!

5-ти април определено е черна дата. Тя бележи смъртта на двете най-големи икони на гръндж музиката – а и музикални икони изобщо – Кърт Кобейн и  Лейн Стейли. Единият пръска мозъка си, а другият умира от свръхдоза. И въпреки че времето, когато гръндж-естетиката красеше дори кориците на Vogue безвъзвратно отмина, музиката все още се пази в сърцата на верните фенове. (Всички, които се събраха на поредната Seattle Night в Строежа миналия понеделник знаят за какво говоря.)Но, без да се отклоняваме от темата.

Датата 5-ти април днес се бележи от всички, чиито души всъщност са белязани (тафталогията е умишлена) от гърнджа по някакъв начин. Това бе и поводът да потърся един от най-автентичните гръндж фенове, които познавам – Иван Венчев. Журналист и поклонник, който днес определено празнува. Или скърби.

На този ден през 1994 година Кърт Кобейн се самоубива. Осем години по-късно на същата дата загива Лейн Стейли – не мислиш ли, че е доста странно съвпадение?

- Що се отнася до Кобейн всичко е било добре планирано. От купуването на "Ремингтън”-а и китайския хероин до предсмъртното писмо. Докато при Лейн бавното самоубийство трае към 6 г. От смъртта на годеницата му Демри Перът (не, че и преди това не е вземал наркотици) през 1996 г. до фаталния април на 2002 г. Но това, че тялото му е открито на 20-ти, а след съдебната експертиза медиците установяват, че датата на смъртта настъпва на 5-ти, е достатъчно красноречив за "спонтанността” на събитието. Двамата, въпреки че имат доста общо помежду си, всъщност са коренно различно личности. Близките на Лейн винаги са твърдяли, че е бил много позитивен и лъчезарен човек, докато за Кърт това въобще не може да се каже. Всякакви паралели могат да бъдат търсени, но това са фактите.

Лаиците свързват понятието "гръндж" най-вече с музиката на Nirvana, Alice in chains, Pearl Jam и задължително го съотнасят към съчетанието кубинки-размъкнат пуловер-хероин. Би ли разказал малко повече за течението – къде възниква и каква е причината?

- Всеки има право на лош вкус. Както в модата, така и в музиката. Социалните антрополози вероятно вероятно биха казали, че причината се корени в пейзажа на щата Вашингтон – дъжда, сивотата, липсата на работни места и трудното преживяване и т.н (гръндж музиката се заражда в Сиатъл, който дори и сега е известен като "меката" – б.а.). Същата случка като с Бирмингам в Англия (родният град на титани като Led Zeppelin, Judas Priest, Black Sabbath – б.а.). Чудя се кога и нашият Перник ще роди светли музикални примери напук на голфО.

Сиатълската музика е дете на 90-те, но е факт, че последно време много от групите (Alice in Chains, Pearl Jam а сега и Soundgarden) възкръсват от пепелта – мислиш ли, че светът отново се обръща към бунтът и отричането като патерици на своето съществуване, или просто днешната музика не става за нищо?

- Този медал има две страни. От една – видно е, че почти липсват читави нови банди, от другата е тенденцията в световен план да се правят реюниъни на стари банди. Групите от сиатълската сцена са се доказали във времето и е нормално феновете да искат да слушат нови неща от тях. Според мен, неуморимостта на Еди Ведър (вокалисът на Pearl Jam – б.а.) изигра лоша шега на Pearl Jam и е видно, че музиката им бележи регрес. Той е велик музикант, но последните няколко албума на PJ не са на нивото на някогашните им опуси. Не си представях Alice in Chains без Лейн, обаче Уилям Дювал (новият вокалист на бандата, който заема мястото на Лейн през 2007 г – б.а.) е адски качествено попълнение. Освен че е феноменален албум "Black gives way to blue" (2009) отдаде дължимата почит на един артист, който никога няма да умре. Животът е за живите и Джери Кантрел и компания имаха правото да продължат напред. Надявам се и Soundgarden да извадят нещо качествено и Корнел да е на познатото ниво, въпреки че имам известни съмнения. Дано да ги опровергае.

Бил ли си на концерт на някоя от легендарните сиатълски групи? Коя и какво бе усещането?

- Аз съм болен фен на Alice in Chains и никога не съм го крил. Двукратно съм ги гледал на живо, веднъж тук и един път в чужбина. Както се изрази една приятелка, преживях музикалния си катарзис. С Pearl Jam все се разминавам, но и техният ред ще дойде.

Грънджът не е просто музика, грънджът е душевно състояние...

- И то доста специфично. Мнозина го определят като "депресарска” музика, но има една китайска поговорка, която гласи: "Само безкрайно глупавият е безкрайно щастлив”. Та, в този ред на мисли – грънджът не е за всеки. Сещам се за думите на Крис Новоселич (басистът на Nirvana), запитан какво е за него "Nevermind”: "Това е най-значимото нещо, което съм постигнал в живота си и едновременно с това то сложи началото на края за групата ми и уби най-добрия ми приятел”. Може би това е квинесенцията, която течението носи.

Защо, според теб, мадамите толкова се кефят на изгубените момчета с китари в ръце?

- Е, не можеш да спреш гората да се разлиства. Няма нищо по-естествено на този свят от това момичетата с вкус да харесват момчета със стил. Важното е да се различават позьорите.

А ако можеше да върнеш някой от тези изгубени момчета, кой щеше да е той и защо?

- Лейн е моят човек. Явно така е било писано и е трябвало да поеме по пътя си, но за мен той никога няма да умре. Странно е как сам е осъзнавал проблема си, което личи от редица негови текстове (като "Wake up” на Mad Season и "Junkhead” и "Dirt” на Alice in Chains, да речем) и въпреки това не е сторил нищо да го разреши. Но както той сам казва:

"You Can't Understand A User's Mind

But Try, With Your Books And Degrees

If You Let Yourself Go And Open Your Mind

I'll Bet You'd Be Doing Like Me

And It Ain't So Bad”*

Ако би могъл да опишеш грънджа с едно изречение, то би било...

Ще ми се да оригиналнича, но истината се корени в простичкото "Grunge is dead”.

*Не би могъл да разбереш мислите на използвача.

Но опитай, в всичките си книги и дипломи.

Ако се отпуснеш и отвориш ума си

Сигурен съм, ще се справиш точно така, както и аз.

И това изобщо не е зле." - б.а.