Фатално привличане

Името на Димитър Живков ще чувате все по-често – това ви го гарантирам. Няма да е преувеличено, ако се каже, че младият актьор е една от най-перспективните фигури на родната сцена в момента и всеки, който го е гледал би могъл лесно да се съгласи.

След като получава наградата "Най-Най-Най" за най-добър студент специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър" на випуск 2007, Митко става част от Сливенския театър, а по-късно и от Старозагорския.

През 2009 г. актьорът получава покана да се присъедини към трупата на Сатиричния театър в София, където играе главна роля в спектакъла "Air Tango".

Има опит и в киното – във филма "Футболни хамелеони", както и на малкия екран – с роля в сериала "Отплата". Всички обаче асоциират чаровния врачанин с две неща – приликата му с ранния Джеймс Дийн и с авторския му моноспектакъл "Живак", който отдавна напусна врачанския регион и отиде чак до Македония.

Това бе и поводът за срещата ми с Митко. Ето какво ми сподели той за себе си, за особеностите на Северозападна България, актьорството и бъдещето...

Северозападна България си е фундаментална част от съвременния национален фолклор и въпреки това никой не се беше сетил да използва темата в изкуството. Как ти дойде идеята за "Живак"?

– Идеята се зароди още през 2007 година след дипломната ми работа по сценична реч, когато избрах да подготвя малък разказ на врачански диалект. Винаги много съм харесвал диалектното разнообразие и в частност врачанското наречие и исках да направя нещо с подобен колорит. Тогава професор Петър Петров и доцент Ангелина Сотирова, моите преподаватели по този предмет, ми казаха, че подобно начинание е рисковано, но не ме спряха.

Избрах много приятен разказ за врачанин, живял в началото на 20-ти век край града. Разказът е на врачански автор – Веско Лазаров, а колоритната личност е с не по-малко колоритното име Дядо Цоцо. И така, подготвих се и бях приятно изненадан, че работата ми се прие добре, текстът се разбра (не че има нещо прекалено сложно за разбиране) и публиката реагира адекватно – забавлява се и ѝ беше интересно.

Реших, че би могло материалът да се допълни и да се оформи като текст за по-голяма театрална форма, но нямах концепция, не знаех на къде да поема. След това заминах да работя в Сливенския театър, по-късно изкарах година и в Старозагорския и през цялото време идеята за такъв спектакъл продължаваше да стои без посока в съзнанието ми.

Чак когато се запознах професионално с режисьора Димитър Стефанов и участвах в негово представление, добих смелост да му предложа текста, които имах с идеята, ако му хареса, да пробваме да направим нещо. По негово предложение започнах и да дописвам кратки разкази, които да допълнят историята на Дядо Цоцо, докато не се получи така, че моите разкази сами оформиха сюжетната цялост, необходима за спектакъла.

"Живак" е доста любопитно име – защо го избра?

– Заглавието е идея на Димитър Стефанов. Един ден започнахме да мислим варианти за заглавие на спектакъла и се заиграхме около думата "живец" – нещо, което е много характерно за хората от северозападния край – в тях наистина има някакъв особен живец. Тогава Митака предложи "Живак" с обосновката, че напомня като звучене на "живец", а в същото време носи усещането за нещо опасно, непредсказуемо и дори вредно – нещо също характерно за северозападния характер. Живакът като химичен елемент има свойството да се събира отново, ако се е разпилял, което пък има връзка със идеята на спектакъла за изгубените корени. Игра на думи и метафори в едно.

Би ли разказал нещо по-любопитно около самата история – доколко фикция и доколко истински е главният герой? Събирателен образ ли е той или реална личност?

– Историите в "Живак" са фикция, не са базирани на конкретни хора или случки, но са инспирирани от мои наблюдения и впечатления. Главният герой Здравко е събирателен образ на свободолюбивия, необуздан и неконтролируем от нормална логика характер на представителя на Северозападния край, така както аз го виждам. А самите истории са развити на принципа "Какво би се случило, ако...". Как би постъпил Здравко, ако се влюби, как такъв персонаж би се погрижил за семейството и близките си, какво е неговото чувство за справедливост? И всички тези ситуации по един или друг начин водят към въпроса "Кой съм аз?" – какъв съм сега, какъв съм бил, какъв искам да бъда и как искам да ме запомнят? Въпроси, които всеки един от нас си задава.

Сам ли измисли историите, които преливат една в друга през цялата сюжетна линия?

– Да, сам измислих историите и персонажите, като съм разчитал на свои наблюдения и впечатления от определени ситуации, на които съм ставал свидетел. Например, историята със сватбата я написах, след като наистина бях на сватба в Асеновград. На връщане, докато шофирах вече си представях как нещата биха изглеждали, ако участва и Здравко, как би направлявал нещата, които се случват.

Играеш повече от два часа, а образите, в които влизаш са цяла дузина – сигурно е ужасно изморително?

– Физическата умора не е най-притеснителният момент. Повече ме изморява вниманието, което отделям на другите компоненти на спектакъла – осветление и музика.

Преди премиерата режисьорът често ми напомняше, че вече трябва да мисля само за моите си задачи като актьор, а детайлите по осветление, озвучаване и организационни въпроси да оставя на другите от екипа. Много време ще мине, докато успея да изпълня препоръката му.

Кое генерално е най-трудното на един моноспектакъл?

– Честно казано, не знам как да отговоря. Със сигурност знам, че задължителна за подобна форма е пълнотата на образите. Вярата, с която актьорът присъства на сцената трябва да убеди публиката, така че тя наистина да види в лицето на един човек няколко персонажа.

В това отношение концентрацията и ясната представа в каква посока се води разказа е задължителна. Примери за такава страхотна концентрация от родната сцена са Мариус Куркински, Камен Донев, Георги Спасов, Мариус Донкин, Мая Новоселска, Ивайло Христов.

От по-младите колеги бих изредил имената на Касиел Ноа Ашер, Тигран Торосян, Мартин Каров, Борис Георгиев, Димитър Иванов, Димитър Марков.

Всички те са имали смелостта да приемат предизвикателството и да създадат успешни спектакли.

Предстои ти да представиш "Живак" на македонска сцена – смяташ ли, че македонският регион ще схване народопсихологията на врачанския?

– Не мисля, че за хората от Македония ще е трудно да разберат представлението, защото езиковата бариера е почти незначителна. А и мисля, че, правейки спектакъла, съумяхме да изходим от конкретна и да стигнем до универсална проблематика. Въпросът "Кой съм аз?" е еднакво важен и настойчив и за балканеца и за европееца, и за азиатеца.

Самият ти си от Враца, би ли ни казал възможно най-култовия лаф?

– Мой любим израз е: Кое а тавА, къде Оди нощно време по керемидите, яде на бабичките щипките и каа "ЖМДРЪЦ" - па тавА а маждрамУняк.

Разбрах, че си бил във врачанския затвор...?

– За щастие по работа – снимах филм и някои от сцените ги заснехме във врачанския затвор. Ценно преживяване, така бих го описал. Странно е как една врата и решетки могат да обърнат човешката еволюция. Не знам има ли друга среда, в която човешкото същество да разчита толкова на инстинктите и на първичното в себе си. Дано никога да не узнавам отговора на този въпрос!

Къде и кога можем да те гледаме извън постановката?

– Част съм от трупата на Сатиричния театър. Там играя в "Air TANGO" с режисьор Атанас Атанасов и от есента – в "Прелестите на изневярата" с режисьор Йосиф Сърчаджиев. А също и "Правилата на играта" на Димитър Стефанов – представление, което направихме в Младежкия Театър "Николай Бинев".

Смяташ ли да се присъединиш към групата твои колеги, които се ориентираха към малкия екран?

– Бях част от екипа на сериала "Отплата" и много ми допадна работата в подобен телевизионен формат. Убедих се, че медиите са добра основа за популяризиране на актьорските възможности, но трябва да се внимава. Така че при подходящото предложение на драго сърце бих се включил в някой сериал или телевизионен филм.

Ако можеше да избираш – къде и с кого би работил?

–Не знам дали въпросът е "къде и с кого", а по скоро "как". За съжаление, има много хора, които се занимават с театър само защото вече са част от системата и така им е угодно, свикнали са.

Няма как да присъстваш пълноценно в което и да е изкуство от девет до пет, с обедна почивка от един час. За да има хора долу в публиката, трябва да има и горе – на сцената. Ако присъстваме само като бездушни сенки, мотаещи се на някаква сцена, никой няма да ни отдели от времето си, а ако се заблуди и го направи, няма да дойде втори път. Затова бих избрал да съм с хора, които горят в работата си, за които няма пречки в търсенето и играта са въображението.

Изключително ми е приятно, че проектът "Живак" успя да ме срещне за пореден път точно с такива хора – режисьора Димитър Стефанов, сценографа Димитър Димитров и композитора (и актьор) Мартин Каров.

Благодарение на тях успяхме да убедим продуцентите и още много други, които ни помогнаха в осъществяването на представлението, че има смисъл. Че си струва да са преборим заедно и да създадем нещо, с което да се гордеем. С такива хора искам да работя. А относно къде – театър може да се прави навсякъде, стига да ги има хората.

Какво е положението с българския театър през твоите очи?

– Бих казал, че е оптимистично напук на всички трудности, наложени от финансовата криза и човешката глупост. Точно в такава ситуация се появяват имена изпълнени с решимост и сили. Хора, готови да се преборят с пречките пред себе си с едничката цел това нещо Театър да го има в България. Вярвам, че независимите проекти, международните колаборации, синтезът на няколко изкуства във времена на медийното пренасищане биха могли да върнат още повече публиката в залите.

С какво не би направил компромис в работата си?

– Актьорската професия е доста трудна, а аз все още съм в началото и съм наясно, че компромиси ще има. Надявам се обаче да не стигна до момента, в който хората ще си тръгват от залата или ще превключват канала заради мен. Разочарованието в очите на зрителя е може би най-голямото наказание за актьора.

Бъдещи планове?

– Засега те са свързани с "Живак". Целта и на постановъчния екип, и на продуцентите от Креди Арте е представлението да се играе на възможно повече места в България и чужбина. А това изисква подготовка. Имаме предложение да се заснеме филм по "Живак", което също е голямо предизвикателство, с което се надявам, че ще се справим успешно.

Засега публиката може да гледа постановката на 19 юли (четвъртък) от 19:00 часа в клуб Студио 5, а от есента – надявам се на повече места в страната.