Съдба или свободна воля?

Рано или късно всеки от нас се замисля над тревожния въпрос: доколко нашият живот и нашето бъдеще са предопределени? Съществува ли съдба? Трябва ли да приемаме разговорите за предначертанието на нашия път сериозно? Интуитивно усещаме, че нещо ни движи, понякога против нашата воля, но… Толкова ни се иска да мислим, че всичко се определя само от собствения ни избор.

Между Бога и Сатаната

Според библейската легенда Адам и Ева под влияние на Сатаната сменили живота в Райската градина с възможността да "разберат какво е добро и зло", правейки осъзнат избор. И макар по-късно да съжалили за загубеното блаженство, няма нито една легенда за това, че са се опитвали да се откажат от придобитото.

Наличието на свобода на волята е било тема на множество спорове. Възможно е най-прочутият от тях да е била между основоположника на протестантството Мартин Лутер и нидерландския философ хуманист Еразъм Ротердамски. Еразъм смятал, че човек по собствена воля е способен да избере добродетели, да се откаже от греховете и да постигне спасение.

Лутер смятал, че природата на човека е извратена от грехопадението на Адам и Ева, затова само Бог може да посочва на човека как следва да постъпва. "Волята човешка се намира някъде по средата, между Бога и Сатаната, точно като впрегнат добитък. Ако Господ обладае човека, той охотно ще тръгне натам, където Господ пожелае… Ако го обладае Сатаната, той охотно ще тръгне натам, където Сатаната пожелае."

И двамата останали на своето мнение, и всеки бил сигурен, че именно той е надвил опонента. Но съвременната хуманистична теория клони към гледната точка на Еразъм Ротердамски. А науката? Казала ли е тя тежката си дума?

"Моля да се оригнете"

Както е известно, главната заслуга на Зигмунд Фройд е в това, че е открил у хората бездни на скрита сексуалност и показал, че сексът и мислите за секс играят доста по-голяма роля в живота на човека, отколкото били готови да признаят тесногръдите моралисти.

Безспорно това е истина. Но не по-малката заслуга на основоположника на психоанализата се заключава в откритието на това, че разсъдъкът на човека далеч не монополно се разпорежда в неговия мозък. Съществува и безсъзнателно – огромен океан от забранени чувства и желания, които нашите представи за приличие не пускат на воля, но от които се ползват всички вратички в съзнанието, за да излязат на бял свят.

В своето "Въведение в психоанализата" Фройд дава такива примери: човек, който вдига тост на рождения ден на своя шеф, вместо "Моля да вдигнете чаши" (на немски anstossen) изведнъж погрешка казал: "Моля да се оригнете" (на немски aufstossen), изразявайки по този начин истинското си отношение към юбиляря. Друг, произнасяйки реч на погребение, вместо "Не съм способен да изброя всички заслуги на покойния" казал: "Не съм склонен…" Разбира се, той бил далеч от мисълта да си разчиства сметките на пресния гроб, но подсъзнанието му напомнило за стари обиди.

Фройд дава много такива примери и вие сами можете да ги откриете, ако послушате например речите на съвременните политици. Принципно те рано или късно "проговарят" и случайно издават това, което всъщност ги интересува. Такъв "лов по Фройд" може да се окаже доста интересен и полезен.

Един от съвременните психоаналитици – Ерих Берн, в своята книга "Игрите, които играят хората", накарал подсъзнанието, съзнанието и свръхсъзнанието (представите за добро и зло, получени от родителите или усвоени от "културния контекст") да водят в човека доста горещи спорове, в които съзнанието с всички сили се опитва да помири спорещите, но далеч невинаги излиза победител.

Но психоаналитиците, макар и да ни оставят възможност да се разберем с нашите безсъзнателни импулси и догматични изисквания за морал, са склонни да разпънат всеки, който не успява или не иска да играе по правилата. Генетиците обаче са по-сурови и безпощадни.

И така – има ли съдба, ние ли сме си господари, или някой ни дърпа конците, можете да разберете в Мегавселена.