Честит национален празник на България!

Днес се навършват 133 години от подписването на Санстефанския мирен договор, с който се слага край на поредната (11-та!) война между Османската империя и Русия.

За нас, българите, обаче е по-важно, че въпросният документ ознаменува края на турската власт по (по-голямата част от) българските земи, продължила цели 482 години. Не са много народите, които са чакали толкова много време, за да възстановят държавността си.

Нахлуването на източните номади на Балканския полуостров през втората половина на XIV век срива целия установен от близо хилядолетие ред в Европа. От лицето на земята почти е заличена една цивилизация, която сякаш е неразривно свързана с югоизточната част на Стария континент. Една по една от картата изчезват могъщи в миналото държави със славно минало. Тази нерадостна съдба не подминава и България.

След като страната ни става част от Османската империя, българите дълго не могат да се съвземат от понесения жесток удар и сякаш не живеят, а просто вегетират. Те обаче не забравят, че някога са имали самостоятелна държава и използват всеки удобен момент, за да се надигнат срещу завоевателите.

За близо петте века под чужда власт стотици въстания избухват в земите, обитавани от българи. Всички те обаче не са нищо повече от доказателство за смелостта на дедите ни, защото близостта до центъра на империята и огромната й военна мощ не дават никакъв реален шанс за успех на освободителните движения.

Въпреки всичко българите не се отчайват. Те организират мрежа от революционни комитети, започват да се борят за църковната си свобода и влагат сили и средства, за да образоват децата си. Надеждите им, че отново ще имат самостоятелна държава се подхранват от засилващия се във всички европейски страни негативизъм спрямо Османската империя.

Макар и политическите интереси на Великите сили да налагат запазването на „болния човек на Европа“, както по онова време наричат Турция, през втората половина на XIX век става ясно, че статуквото на Балканите не може да остане непроменено. Крещящото нарушаване на правата на покореното християнско население предизвикват все повече гневни реакции сред народите и интелектуалния елит в Русия и Западна Европа.

Чашата прелива след зверствата по време на потушаването на Априлското въстание. Северната империя, която отдавна чака повод да обяви война на султана, веднага се възползва и през 1877 година императорската армия вече настъпва към Дунав и Кавказ.

Не е ясно дали защото обикновените руски, финландски и румънски войници приемат каузата за освобождението на един християнски народ присърце или заради топлото посрещане, което получават във всяко българско селище, в което влязат, но те показват чудеса от храброст и жертвоготовност. Всички знаем за боевете край Плевен и Стара Загора, за защитата на Самарското знаме и прохода Шипка, за зимното преминаване на Балкана.

В сраженията вземат участие и много български доброволци. Неоценима помощ на руската армия оказват и ятаците, които превеждат войските през планинските проходи и ги снабдяват с храна и вода в тежките моменти.

Турските войски не могат да се противопоставят на врага и в началото на 1878 година Османската империя е изправена пред пълен разгром. Руснаците приближават стените на Истанбул без да има кой да ги спре. Тъй като са притеснени от бързото развитие на ситуацията, Великите сили побързват да накарат воюващите страни да сключат примирие и свикват конференция в цариградското предградие Сан Стефано.

Резултатът от този форум е подписването на мирен договор между Османската империя и Русия на 3 март (19 февруари стар стил), според който България става автономна държава. На много места можем да прочетем, че границите на санстефанска България са истинските граници на земите, обитавани от българи. Макар това да не е вярно (например Смолян не влиза в тях, за разлика от Ксанти), те наистина се доближават до реалните територии, на които българското население преобладава.

Само три месеца по-късно Великите сили свикват Берлинския конгрес и завинаги разпокъсват земите, отредени на България от Санстефанската конференция. Въпреки това предците ни вече имат държава и голяма част от тези, които са останали извън границите й заради политическите игри, напускат родните си места и идват тук.

След обявяването на 3 март за национален празник на България през 1990 година се разразиха множество спорове.
Едни твърдят, че не може национален празник на една страна да е датата на мирен договор между две други държави. Други са на мнение, че има много по-важни дни от историческия ни календар за отбелязване. Трети се питат защо ли ни е изобщо да се сещаме за неща, случили се преди толкова много време.

Нека поне днес да докажем, че разделението и противопоставянето не са основните черти на народния ни характер.

Добър или лош, 3 март е националният ни празник и на тази дата всеки от нас може да се сети за нещо, което да го накара да се почувства горд, че е българин.