Днес депутатите гласуваха поредния спорен член от проектозакона за предучилищното и училищното образование, с който частните училища ще получават вече държавна субсидия. Или по-точно, в образователната система ще започне да се прилага напълно принципа "парите следват ученика".
Така частните училища и детски градини ще получат държавната субсидия според единния разходен стандарт, която покрива разходите по осъществяване на обучението за покриване на минималните държавни стандарти.
От Синдикат на българските учители определиха предложението като прибързано и твърде европейско. Но като цяло подкрепят въвеждането принципа, за който частниците настояват от дълго време
Не само в парламентарната зала днес, но и месеци преди това се чуваха много гласове против тази промяна.
Основен аргумент против е това да се дават пари на частници при положение, че като цяло парите за образование са малко и не достигат.
Че няма пари – няма. Това е голата истина, буквално. И тя се вижда – от празните и порутени физкултурни салони, от вехтите коридори и постните класни стаи. Недоимъкът мирише от празните и прашни рафтове на училищните библиотеки, затворени в повечето случаи. Изобщо няма да засягам въпроса за размера на учителските заплати.
Липсата на пари крещи най-вече от ниските резултати, които самата образователна система дава. В последните години все по-ниски и по-ниски. Напоследък се създава усещането за свободно пропадане към повсеместна неграмотност. Дали има повече накъде в ниското?
Всичко това е истина – голата истина. И няма как да не се съгласим с противниците на новия закон, които се опират на нея.
Но. Има и една друга гледна точка.
Принципно образованието е фундаментално право и публично благо. Както е записано и в конституцията то е задължително и безплатно, осигурява се от държавата и се финансира чрез държавния бюджет и така косвено от данъците, които всеки един гражданин плаща. Независимо колко деца има и дали е или не е изобщо родител. Т.е. Всеки един български гражданин, плащайки данъци, плаща и своя дан за образованието на всяко българче. Това може да е една стотинка, но тя се плаща.
Родителите, избрали или принудени от обстоятелствата да изберат частна детска градина или училище за своето дете, също плащат – първо плащат данъците си и отделно плащат таксата за услуга, която би трябвало държавата да им предоставя. И би трябвало да им предоставя услугата качествено.
Особено при детските градини несправедливостта е очевидна – при липсата на достатъчно места твърде много родители нямат никакъв избор и опират до частните заведения.
При избора на училище въпросът стои по малко по-различен начин, защото места има, достатъчно, дори предостатъчно.
Затова и все още твърде малко са частните средни училища и гимназии. Според данни едва 1% от децата учат в учебни заведения, които не са държавни. На първо място това означава, че след влизането на закона в сила, твърде малко пари ще отиват в джоба на частниците (каквито вопли се надават от противниците на закона).
Може би новият принцип малко ще раздвижи сектора и ще подпомогне инициативността. И това всъщност е една изключително радостна новина, бих казала лъч надежда за образованието.
Защото само със създаване на възможности за избор, със съществуване на алтернативи българското образование ще може да намери пътя си. Или по-точно да се върне на пътя си и да дава не диплома, а образование. Да образова.
Държавната образователна система не само не е дофинансирана. Тя страда от износването от монополното си положение.
В новия закон обаче има и нещо притеснително, което както и при другите казуси, е оставено на доизясняване в стандартите, които нито са представени на експертите и обществеността, нито май все още са написани.
Когато се представи предложението да се предоставя единния държавен стандарт и на частните училища и детски градини, от МОНМ посочиха, че допълнителна такса частните училища и детски градини ще могат да събират за обучение и дейности, които са извън стандартите. Това означава – например за занятия по конен спорт, шах или занимания по пеене. Единният държавен стандарт се прилага за всичко обаче, което касае грамотността – български език, чужди езици, математика, история, биология и т.н.
Не означава ли това на практика, че с финансирането държавата ще върже ръцете на частните училища да предоставят една наистина качествена и алтернативна услуга.
Защото държавната издръжка и стандарт означава – минимум 26 деца в клас, нископлатени и немотивирани специалисти, липса на качествени и модерни пособия и методи на работа.
Дали и предоставянето на тази субсидия няма да отвори още по-широко портата на държавния монопол и да върже хомот и на малкото инициативни и алтернативни нови форми.
Аз не се притеснявам за този 1% от общия бюджет, който ще отива в частните училища. Аз се притеснявам за останалите 99%. И не само защото и аз плащам.