Когато силата на аргументите стане аргумент на силата

Близкия изток никога не е бил спокойно място. Раздирани от вътрешни борби за власт, провокирани от различните групировки вътре в държавите, страните са обект на особено внимание от страна на ООН, а Русия и САЩ виждат в тях богат пазар за своята военна индустрия.

От друга страна традициите, които битуват в страните от арабския свят, разделят обществото не само по отношение на етническите групи и вероизповедание, но поставят основите и на особен вид разделение, в което няколко фамилии може да участват в управлението на страната или да държат цели отрасли, превръщайки фамилиите в монополисти.

В същото време не е тайна за никого, че обикновените хора са принудени да живеят с не повече от два долара на ден. В такава ситуация за много от хората в страните държавната работа се превръща във фикс-идея, но очевидно и това не е решение на въпроса.

Дори и с диплома в джоба много младежи не могат да си намерят работа и остават без перспектива за бъдещето си години наред. Всъщност точно така започнаха безредиците в Тунис – млад и образован мъж се самозапали в знак на протест, след като не му позволиха да продава плодове на улицата.

Напрежението, което ескалира през последните седмици в някои от тези държави, се нагнетява повече от двайсет години. При това на фона на бързото развитие и покачващия се жизнен стандарт на други страни от региона. Младежите, разширяващата се средна класа, която иска повече възможности и достъп до уебсайтове и чуждестранни телевизии като "Ал Джазира", са основните подбудители на бунтовете навсякъде в арабския свят.

"Have you ever seen a president who treats his people like idiots?!"

Това гласи един от лозунгите на протестиращите в Тунис. Сценарият с размириците в Египет до голяма степен повтаря това, което се случи в Тунис, където безработицата, корупцията, бедността и репресиите доведоха до т. нар. "Жасминова революция". Още в средата на декември младежи се надигнаха срещу властта. В опит да успокои недоволните президентът на Тунис Зин ал Абидин бен Али, няколко дни преди да избяга в Саудитска Арабия, обеща 300 хил. нови работни места през следващата година.

Подобна беше реакцията и на египетския президент Хосни Мубарак - той предложи повече икономически възможности за страната. Лавинообразното преминаване на напрежението от една страна в друга обаче нагледно показа слабостта на системите, използвани от арабските режими за запазване на властта десетилетия наред.

Така постепенно силата на аргументите прерасна в аргументи на силата. Бунтът в Тунис бързо бе последван от размирици в Египет, Йемен, Сирия и в други страни.

В Йемен протестите принудиха президента Али Абдула Салех да направи бързи икономически отстъпки, като намаление на половина на подоходните данъци, както и да установи контрол върху цените на храните и основните стоки.

В Йордания хиляди демонстранти поискаха оставката на премиера Самир Рифаи и на 1 февруари това стана факт. Протестиращите искаха и мерки за контрол върху растящите цени и безработицата. Крал Абдула II обяви пакет от 550 млн. долара допълнителни субсидии за горивата и основни продукти като ориз, захар, живи животни и природен газ за битови нужди.

В Сирия властите направиха постепенни стъпки за отваряне на икономиката. През януари се надигнаха и масите в Алжир, което принуди силите за сигурност да влязат в сблъсъци с активисти.

Какво следва?

Паралел на това, което става в момента, може да бъде открит и в миналото. Някои анализатори потърсиха отговори на въпросите, които поставя настоящият проблем в миналото. Опасността идва най-вече от възможността да се появи нов диктатор или ислямистко движение, което да оглави някоя от държавите в региона, което от своя страна би застрашило дългосрочно мира.

Глен Кеслър прогнозира три възможни сценария във в. Washington Post - иранската революция от 1979 г., преходът в Индонезия след свалянето на Сухарто през 1998 г. и румънската революция от 1989 г.

Иранският шах Мохамед Реза Пахлави беше свален с народна революция, а властта бе завзета от теократична клика, начело със завърналият се от изгнание аятолах Рухола Хомейни.

В момента в Египет съществува възможността "Мюсюлмански братя", проислямско движение, което е и най-голямата опозиционна сила в страната, да завземе властта.
Върховният лидер на "Мюсюлманско братство" Мохамед Бадие изрази готовност за диалог с египетския вицепрезидент Омар Сулейман, но след като президентът Хосни Мубарак се оттегли от поста си.
Според Кеслър индонезийският вариант е по-реалистичен. През 1998 г. 32-годишното авторитарно управление на президента Сухарто приключи, което тогава доведе до дългогодишна борба за властта и хаос в управлението.

Washington Post цитира експерти от фондацията Karnegi и правозащитната организация Human Rights Watch, според които индонезийският модел е по-вероятният път за развитие пред Египет, тъй като страната също има традиции в светското управление, силна армия, която отказва да действа срещу демонстрантите, както и комбинация от младежи и представители на гражданското общество, които ръководят протестите.

Не е невъзможен и моделът на румънската революция от 1989 г., при която беше свален Николае Чаушеску, а старото управление чрез нови лица донякъде гарантира оставането си във властта.

Иранският вариант на развитие на събитията предизвиква основателни страхове в Израел, отбелязва Financial Times. Последните две войни на Израел - срещу "Хизбула" в Ливан през 2006 г. и срещу "Хамас" в ивицата Газа през 2009 г., бяха срещу движения, подкрепяни от Техеран. Още по-заплашителна за Израел е иранската ядрена програма.

Според повечето анализатори шансовете ислямистите да грабнат юздите на властта в Египет са малки, а и малцина вярват, че бъдещата власт, какъвто и да бъде нейният състав, ще може да се противопостави на Израел и САЩ.