УИКЕНД ИДЕЯ! Дяволският мост над река Арда

Погледът ми се плъзга по надиплените хълмове на планината, обагрени в зелено.

Ту се крият, ту се подават едни през други. В далечината сякаш придобиват синкав оттенък и се сливат с хоризонта. Не съм сигурна къде свършва планината и започва небето. Това е село Гълъбово. Обед е още далеч, но слънцето напича неумолимо. Покрай прашния път се редят къщи с измазани бели стени. Селото не е никак малко, но учудващо не издава нито звук. Чувствам се сякаш нарушавам спокойния му сън с рева на двигателя.

От завоя пред мен се задава побелял старец. Върви бавно, но с твърди стъпки. Запретнал ръкави и нарамил мотика, явно отива да нагледа нивата си. Спирам и го поздравявам: - Добро утро! -Дал Бог добро! - отвръща той.

Питам го от къде започва екопътеката за Дяволския мост. Старецът енергично ми дава указания за маршрута. Обрисува въображаема карта с ръце, която ми се струва по-скоро като карта на заровено съкровище. В погледа ми се чете леко объркване, затова той предлага да ме заведе лично.

Докато пътуваме, минаваме покрай две дечица, които си играят на улицата. Като се замисля, това май е едно от малкото села, в което виждам деца. Старецът обяснява, че идват тук само през лятото. След това селото отново опустява. Става ми тъжно и дълго гледам към тях в огледало. Но тъгата ми, като че ли не е толкова към чезнещото село, колкото към отминалото ми детство. Ех, тези родопски села са като истинска машина на времето.

Стигаме до началото на пътеката и старецът ми посочва пътя. Казва ми да следвам червено-бялата маркировка, за да не се изгубя. Сърдечно благодаря за добрината и се спускам по пътечката, която да ме изведе от селото. Минавам покрай последната къща на Гълъбово, приседнала на края на хълма. Изградена изцяло от камък, от оградата до покрива, тя е като естествено продължение на скалите. Според местните това е една от най-старите къщи в родопския край, която оцелява в автентичния си вид вече три века. Пуста е, но сякаш се е примирила със самотата си.

След нея пътят навлиза в борова гора, която ме прикрива от жаркото слънце. Ухае на билки и свежест. Под краката ми пукат сухи съчки. Вятърът довява далечни чуруликания. Гората сякаш е потънала в сладък унес. Пътят е лек, тъй като се спуска надолу към река Арда. Позволява ми блажено да потъна в прегръдката от аромати и цветове.

Още можете да намерите на страницата Peika.bg.