Да воюваш за идеалите си: България в Балканската война

В първото десетилетие на XX век България се стреми към решаване на въпроса за националното си обединение с повишено самочувствие и увереност в собствените си сили. Политиката на ускорено стопанско развитие, наложена от Стефан Стамболов и Константин Стоилов, започва да дава реални резултати.

Несъмнено в началото на XX век България е най-динамично развиващата се страна на Балканите. Самочувствието нараства и от добре проведената модернизация на армията, а успешното обявяване на Независимостта на България повишава международния престиж на Царството.

Избраната линия на поведение след 3 март 1878 г. и Берлинския конгрес по отношение на основната цел - обединението на българите в рамките на България, насочва българският държавен и политически елит към осигуряване на подкрепа и съюзници, тъй като двустранният конфликт с Турция е немислим поради далеч по-големите ѝ потенциални възможности.

В тогавашния момент (1911-1912 г.) на континента вече ясно са очертани контурите на двата противостоящи си военно-политически блока – Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Италия) и Антантата (Англия, Франция и Русия). Германия има приоритетно влияние в първата групировка, а в Берлин смятат Турция за свой сигурен съюзник. В този смисъл логиката на близката историческа перспектива насочва България към Русия, като в случая инициативата е на цар Фердинанд. Русия обаче се опасява от големите според нея териториални искания на България и от възможното ѝ достигане до Проливите и препоръчва сближение със Сърбия под своя егида.

През есента на 1911 г. Турция влиза във военен конфликт с Италия и тази нова обстановка подтиква балканските страни към по-активни действия. На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват "Договор за приятелство и съюз”, допълнен по-късно с военна конвенция. Едно тайно приложение третира териториалните проблеми в случай на успешна война срещу Турция. В него се предвижда страната ни да получи земите на изток от долното течение на Струма и от Родопите.

Македония се разделя на две зони, като "безспорната" е за България, а "спорната" подлежи на допълнителни преговори, при нужда – и на арбитража на руския император. Казано с други думи, страната трябва твърдо да получи териториите на изток от линията Крива паланка – Охридско езеро. Цената за съюза със Сърбия е отказа от традиционно следваната политика за недележ на Македония, което впоследствие се отчита като сериозна грешка.

През май 1912 г., пак с руско посредничество, се сключва и т.нар. отбранителен договор с Гърция, в който обаче не се третират териториални клаузи, поради несъгласието на Атина с българо-сръбските договорености. Устното съгласие на Черна гора да воюва при финансова подкрепа от страна на България дооформя Балканският съюз. Четири държави с обща площ 216 хил. кв. км и население 10 130 000 души се изправят срещу султанска Турция, чиито показатели са съответно 937 хил. кв. км и 20 млн. население. 

Българската общественост посреща наближаващата война с въодушевление, виждайки в нея големия шанс за справедливо национално обединение. От политическите партии единствено БРСДП (т.с.) водят антивоенна пропаганда и лансират нереализируемата си идея за Балканска федерация. Като цяло обаче българският народ възприема войната наистина като Отечествена.

Със съюзници срещу Турция           

На 17 септември 1912 г. страните от Балканския съюз обявяват мобилизация, а на 29 септември изпращат остър ултиматум с искане за фактическа автономия в европейските предели на империята. Той е отхвърлен, дипломатическите отношения са прекъснати и на 5 октомври започва първата Балканска война.

606 хил. българи в състава на армията, опълчението и допълнителните части започват героичната борба за обединение, като в главната квартира влизат цар Фердинанд като официален главнокомандващ, неговият заместник, генерал Михаил Савов, като фактически ръководител на военните действия, и генерал Иван Фичев – началник на Генералния щаб.

Главният удар е нанесен в посока на турската столица. След серия тежки и героични сражения турците са изтикани до позициите при Чаталджа, на 40 км от столицата на империята. Тук турците поискват примирие, но то е отхвърлено от българското командване. След неуспешната атака на чаталджанските позиции от страна на българските войски, се водят преговори и на 20 ноември 1912 г. е подписано примирие. Българската армия постига успехи и по другите фронтове – овладени са Солун и Гюмюрджина (Драма). Съюзниците на България също бележат големи успехи, но срещу по-малобройни турски части.

Така за по-малко от месец страните от Балканския съюз поставят довчерашния си поробител на колене. Условията на балканските държави са формулирани кратко и ясно – Турция да отстъпи европейските си владения западно от линията Мидия-Родосто и да се откаже от правата си върху всички егейски острови и Крит. Като контрапредложение цариградското правителство издига идеята за автономия на Македония и не желае да прави отстъпки в Тракия; то обаче е подложено на натиск и от страна на Великите сили, които желаят по-скорошно приключване на конфликта, и започва да отстъпва.

На 10 януари 1913 г. обаче в турската столица е извършен преврат. Новото правителство, имащо подкрепата на Германия, решава да продължи войната.

Втори етап на военните действия. Лондонски мир      

Новите стратегически планове на турското командване са разбити още в зародиш от героичните подвизи на Българската армия по фронтовете. Ключовото завоевание е падането на Одринската крепост. Нейното капитулиране става на 13 март 1913 г.

На 17 май 1913 г. представителите на Балканския съюз и на Турция слагат подписите си под Лондонския мирен договор. Неговите 7 точки постановяват, че цариградското правителство отстъпва всичките си територии западно от линията Мидия – Енос на съюзниците, с изключение на Албания.

Сама по себе си Първата балканска война има огромно положително значение. Тя освобождава големи територии на полуострова от турска власт и довършва процеса за възстановяване на балканските национални държави. Специално за България това е един от върховете в историческото ѝ развитие. Създават се условия за национално обединение, за довършване на делото на Освобождението и Съединението.

Ала къде поради неоснователните претенции на съюзниците на България в Балканската война, къде поради безумни амбиции на цар Фердинанд и правителството на Стоян Данев, къде поради прибързаност на държавния и политическия елит, България само два месеца след грандиозния успех от 17 май изпада в положение, известно като Първата национална катастрофа на Третата българска държава. Едно от най-печалните следствия от катастрофата българска от 1913 г. е трагедията, сполетяла българите от Беломорска Тракия: