Какво да правите, ако мразите спорта?

Знаете ли, че докато извършвате някаква, каквато и да е, физическа активност, различна от настъпването на педала на газта и после – на спирачката, светът ви се вижда по-хубав и ставате мигновено по-млади? Не? Разберете го като почти насила замъкнете мързеливото си дупе и прилежащите му крайници до произволно избран фитнес, зала, пространство, където хората ходят, за да се Движат.

Моят първи път по случайност беше в прилично лъскав, но приятно анонимен в същността си фитнес, точно до Околовръстното шосе в столицата, от четвъртия етаж на който Витоша се поднасяше на тепсия. Няма такава красота. И то докато нахални, солени капки пот бързат да слязат от челото към носа ми... И пак, и пак.

Мързи ме да спортувам и това е толкова естествено в моя свят, колкото обикновено е против човешката природа в животите на нормалните хора, които мислят за здравето си. Не че аз не мисля, особено напоследък, отдалечавайки се все повече от 20-те и приближавайки стремглаво 30-те си години.

Обаче позитивното мислене понякога не е никак достатъчно да обори безкомпромисния мързел. За това ви съветвам: ако приличате на мен, но също така като мен много искате да загърбите ленивата си природа в името на здравето и красотата, направете това. Купете си скъпа карта, за да не можете да не ходите. Нека тя да е минимум месечна, за да имате време да свикнете, че можете да сте и нормален човек. Дайте колкото се може повече пари, за да ви е гузно да пропускате тренировка. И ходете всеки ден.

Важно! Не се запознавайте с никой, защото понякога по тия съмнителни места ходят съмнителни хора, които умират да ви разказват как протича не само тренировката, но и живота им. А вас това изобщо не ви интересува, нали? Поне в тези един, два часа бъдете само със себе си и непознатите фитнес уреди, докато сами по себе си не си станете близки. Вие и железата, имам предвид.

Аз, лично, не се допитах до никоя от грамадите, познати още като фитнес инструктори и дълго се пулих налудничаво, докато не успях да включа правилно велоeргометъра. Именно за това накрая някак го обикнах; всяко завъртане на педала си беше мое, от мен, за мен, и обратното. С две думи – от най-чужд, спортът може да се превърне в най-добрия ви приятел, но само ако се потрудите да го опознаете и доброволно го пуснете в иначе лишения си от излишни движения ден.

Ако не знаете, достатъчно изпотени сте тогава, когато си чувате сърцето в ушите, а от друга страна това, с което сте облечени започва все повече да прилича на трико, плътно прилепнало и още толкова плътно мокро. И сега идва времето да се наградите като се изключите напълно. В сауната. На 95 градуса светът не е същият, мозъкът леко омеква и нямате нужда от нищо друго, освен от шума на тишината. Безподобно съблазнителен за всеки неуморен мозък. Петнайсет минути в тази топла мъгла от капки и сте нов човек.

Това, което хората наричат тонус идва накрая. Мен не обля тъкмо когато вървях към досадната си кола, полу-чиста, полу-доволна, полу-невярваща, че изобщо съм стигнала до залата. Той, тонусът, желанието да дишаш като никога преди, да скачаш високо и да изядеш света – това е по-силно от най-яката адреналинова инжекция. Тонусът всъщност е благодарственото писмо от тялото и съзнанието, което препоръчано пристига до вас.

И точно тогава всичко стана по-зелено, пролетта някак повече се приближи към лятото, а коремът ми хлътна неестествено. Със сигурност тези двеста грама, от които се бях освободила под формата на щастлива пот, се бяха превърнали в двеста усмихнати малки човечета, които пееха детски песни в главата ми. А аз бях толкова доволно уморена, колкото за последно съм се чувствала във втория срок на шести клас, когато станах първа на триста метра.

Труден е само първият път. Но щом той се е случил, вторият, третият и двайсет и третият са задължителни, защото вече няма страшни демони, с които да се борите. Преборили сте най-черния – себе си.