Нужно е повече от устни и зъби, за да се усмихнем

По средата на телефонно обаждане преди четири години Паула Нидентал започва да се чуди какво всъщност означава да се усмихнем. Обаждането дошло от руски репортер, който интервюирал д-р Нидентал за нейното изследване на израженията по лицето.

Репортерът я пита дали е американка и тя отговаря положително, въпреки че в този момент живее във Франция. Репортерът ѝ казва още, че усмивките на американците са фалшиви, а тези на французите са истински.

Учудена, д-р Нидентал казва дипломатично, че твърдението на руския журналист е интересно. Междувременно започва да си мисли какво е да живееш на място, заобиколен от изкуствени усмивки.

В този момент тя е силно заинтересована как хората успяват да се усмихват фалшиво. Но за да намери източник, който би могъл да ѝ помогне, тя трябва да знае първо какво всъщност е усмивката. Въпреки че усмихването е едно от най-обичайните неща, които ние хората правим, тя открива малко научни обяснения за това.

Д-р Нидентал казва пред NYTimes, че фактите не са достатъчни и това е начинание, с което тя би се заела с удоволствие.

До този момент тя и нейните колеги са изследвали редица проучвания - от снимки на мозъка до културни наблюдения, за да построят нов научен модел на усмивката. Те смятат, че могат не само да обяснят какъв е източникът на усмивките, но и как хората ги възприемат. В скорошно издание на Behavioral and Brain Science – научно списание за поведението и ума - те казват, че усмивките не са просто изражение на някакво вътрешно чувство. Усмивките всъщност са само визуална част от вътрешна комбинация между два начина на мислене.

Психолози изследват внимателно усмивките от десетилетия, но основно от външната страна. Когато мускулите на скулите се съкращават, те издърпват краищата на устните. Но една усмивка е много повече от това.

Усмивката не е онова плаващо нещо като при чеширския котарак (от "Алиса в страната на чудесата"), казва д-р Нидентал пред NYTimes. Свързана е с тялото. Понякога устните се разтварят, за да се покажат зъбите. А друг път остават запечатани. Понякога очите се набръчкват. Брадичката при някои усмивки се подвига, при други се смъква надолу.

Първата стъпка според д-р Нидентал е да се направи каталог на всички тези вариации. Но и това не може да даде отговор на всички въпроси около енигмата с усмихването.

Някои учени се опитват да влязат по-надълбоко в сферата на усмихването, за да разберат състоянието на ума, когато се произвеждат усмивките. Ние ги считаме за знак на щастие и наистина учените откриват, че колкото по-интензивно хората свиват мускулите на скулите си, толкова по-щастливи се чувстват. Но това е далеч от "желязно" твърдение. Същите мускули се активизират и при чувство на тъга или погнуса.

Връзката между чувствата и лицето е дори още по-загадъчна. Защо в крайна сметка някое чувство би ни накарало да свиваме устни? Това е и въпрос, над който и Дарвин размишлявал с години. Важна улика за това са лицата на маймуните, които също променят състоянието на устните си. С други думи Мона Лиза е наследила толкова интригуващата си усмивка от ухилването на предшественика си - шимпанзето.

Приматолози също се опитват да разграничат няколко вида усмивки и да ги разпределят в категории. Д-р Нидентал смята, че човешките усмивки също могат да подлежат на подобна класификация. Шимпанзетата, например, понякога се усмихват от удоволствие, когато бебета шимпанзета си играят. Но те го правят и когато се опитват да установят социална връзка с някои друг примат.

Д-р Нидентал мисли, че някои от усмивките на хората спадат също към тези категории. Още повече, че те могат да бъдат различавани от определени изражения. Например усмивка, породена от засрамване, обикновено е съпроводена с понижена брадичка, докато поздравителната усмивка често е съчетана с повдигнати вежди.

Шимпанзетата понякога се усмихват не защото им е хубаво или заради социалната връзка, а заради силата, която изпитват. Доминиращо шимпанзе обикновено ще се ухили и ще покаже зъбите си. Д-р Нидентал казва, че типичен пример за подобно поведение при хората, е когато някой се ухилва и повдига брадичката си, като по този начин гледа другите от високо.

Но правенето на определено изражение е първата стъпка към усмивката. Д-р Нидентал твърди, че интерпретацията на човека срещу нас е също толкова важна.

Според нея хората разпознават усмивките като ги имитират. Когато усмихващ се човек затвори очи заедно с някой друг, зрителят несъзнателно имитира усмивката. В изследването си д-р Нидентал и нейните колеги посочват голям брой проучвания, показващи че тази имитация активира много от областите на мозъка като при усмихващия се.

Щастливата усмивка например е съпроводена с активиране на определена област от мозъка , която би могла да се активизира и при човек- наблюдател на усмивката. Областта се нарича орбитофронтален кортекс и различава чувствата ни към хора, с които сме близки. Орбитофронталният кортекс се активизира, когато родители видят своето бебе да се усмихва, но не и когато виждат някое чуждо.

Разпознаването на усмивка може да стане чрез нейното имитиране. Когато човек несъзнателно подражава на някой друг и се усмихва като него фалшиво, мозъчната активност е различна. Това несъответствие показва, че нещо не е наред.

Някои експерти се възхищават на модела на д-р Нидентал, но други смятат, че той се нуждае от подобрения. Един доктор не е напълно съгласен с модела и поставя под въпрос доминиращата усмивка. Дали някой, който види човек, усмихващ се доминиращо, ще му подражава и ще изпитва същото удовлетворение. Той посочва, че при подобни случаи хората често избягват визуалния контакт. Именно той е основен в модела на д-р Нидентал.

Самата тя в момента изследва модела заедно с колеги си. В едно проучване те тестват идеята, че имитирането помага на хората да познаят истинските усмивки. Учените показват снимки на смеещи се хора на група от студенти. Някои от усмивките били автентични, а други подправени. Студентите веднага успели да познаят разликите между тях.

Тогава д-р Нидентал и нейните колеги казали на студентите да допрат молив към устните си. Действието обвързва определени мускули, които в друг случай биха произвели усмивка. След като не могли да имитират лицата, които виждали, студентите много по-трудно разпознали кои усмивки са реални и кои неистински.

Учените след това провели редица експерименти на друга група от студенти. Резултатите се оказали същите. След като не могат да имитират усмивката за студентите е много по-трудно да разпознаят каква точно е тя.

Още един опит, който д-р Нидентал и колегите ѝ провели, бил да определи до колко зрителният контакт е важен за усмихването. Студентите трябвало да разгледат различни портрети. В някои от тях обектът гледал очи в очи зрителя.

Участниците определили до каква степен картините са им повлияли емоционално. Учените потвърдили съмненията си, че хората чувстват по-голямо емоционално въздействие, когато очите са открити. Усмивката била една и съща във всички картини, но сама по себе си не била достатъчна. Още повече разликите били много по-големи, когато лицето от портрета имало директен зрителен контакт със зрителя.

Д-р Нидентал предполага, че тя, както и други психолози едва сега започват да изучават тайната на усмивките, която художниците още преди векове знаели. Дори е възможно да разберем някой ден защо усмивката на Мона Лиза има толкова силно влияние. Мнението на д-р Нидентал е, че картината има такъв успех заради зрителния контакт между наблюдателя на картината и самата Мона Лиза. Трудно е да се разгадае усмивката ѝ, защото имитирането ѝ е трудно, казва д-р Нидентал.