Един Спортист, един Българин, една Легенда

В събота около 22:00 часа бях останал без думи - станах свидетел на едно грандиозно шоу, в което емоциите взеха връх. Хората изпитваха смесени чувства - някои плачеха, други се усмихваха, а трети просто се наслаждаваха на уникалното представление, което 13 хиляди души изгледаха заедно на един дъх.

В събота вечер, лично за мен, всичко останало изглеждаше сиво - предстояха протести, чието внимание отново щеше да бъде пренасочено, а медиите отново щяха да разпитват алкохолизирани лумпени, вместо да се насочат към истинските хора - тези, които са сърцето на народното недоволство.

В неделя щеше да се избира и нов патриарх на българската църква - събитие, което беше опорочено много, много преди да се стигне изобщо до този избор. Освен това в неделя живота си продължи в своето темпо и имаше десетки спортни събития, които ние, като спортни журналисти, трябваше да проследим и отразим.

Но в моето съзнание се беше загнездила една-единствена мисъл, която не ми даваше мира.

"Данчо тръгва по своя нов път. Вече няма да го видим сред гимнастическите уреди. Краят на една ера".

Това беше, приятели. Йордан Йовчев си взе последно сбогом с активната кариера на спортист, а по новия му път го изпратиха 13 хиляди души. 13 хиляди души на крака пред Великия. 13 хиляди души, които бурно го аплодираха цели 20-30 минути, след като Данчо се приземи и поклони. 13 хиляди души, които бяха като един. 13 хиляди души, които ме накараха да настръхна...

Ако любовта наистина е най-силното и искрено чувство на земята, то Йордан Йовчев е най-силният и истински човек в цяла България. Аплодисментите не секваха, хората плачеха от радост и тъга.

От самото начало в зала "Арена Армеец" се носеше усещането, че това не е просто обикновен спектакъл... обикновен бенефис. С всяка изминала минута емоционалният заряд се трупаше неуморно, а в края едва ли е имало човек, който не е искал да пророни една сълза за края на спортния път на българската икона.

Самият спектакъл беше неповторим. Вера Маринова-Аткинсън беше подготвила невероятен спектакъл, който е достоен да получи най-малкото номинация за "Оскар", особено ако се погледне към филмите и хората, които си тръгнаха с отличие от церемонията в Ел Ей.

Това спиращо дъха двучасово шоу накара всеки един в залата да се почувства част от "Пътят", който Йордан Йовчев измина през всички тези години. "Пътят", който беляза завинаги цяла България. Истинска радост предизвиква и фактът, че съвсем скоро БНТ ще излъчи този неповторим спектакъл и още повече хора ще могат да се докоснат до величието на този човек.

Човек... Именно Човекът Йордан Йовчев е причината за всенародната любов, която е обгърнала изцяло Данчо. Той е сред най-именитите ни спортисти в историята и е донесъл безброй отличия за България, но не успехите го направиха това, което е днес.

Личностните качества на Йордан Йовчев са тези, които го превърнаха в най-обичаната личност у нас. Той е бил просто едно малко момченце в Пловдив, което е било грабнато от грацията на спортната гимнастика. Талантът му е неоспорим още тогава, но дори за секунда не го приема за даденост и работи здраво и неуморимо.

Още тогава, когато е бил на 7-8 години. След това по лагерите с националния отбор. После в САЩ, а накрая отново в родна България. През целия си път той дава всичко от себе си, за да радва нас. За да запази българската гимнастика жива. Най-лесно беше да приключи с кариерата си още през 2004 година, да отиде в САЩ и да живее спокоен и хубав живот далеч от родната действителност...

Но не го направи! Той се отдаде на каузата да съживи българската гимнастика и твърдо реши, че ще го прави тук - в България. Това се случи през 2008 година. Това беше моментът, в който Данчо влезе напълно в сърцата на хората и се сдоби с безграничната им обич. Обич, която никога няма да изчезне...

Така, лека полека се стигна до въпросната дата 23.02 (събота), а часовникът удари 20:00 часа. Шоуто започна, а публиката изпадна в екстаз, когато Йовчев се появи за първото си изпълнение на висилка заедно с Краси Дунев.

При всяка поява на именития ни гимнастик в залата настъпваше такъв шум, който е неизмерим дори с врявата, която предизвикваха националите по волейбол през лятото. Всяко изпълнение беше предвождано от кратки истории за "Пътят", в които Данчо разказваше за преживяванията си, а всеки един участник в шоуто допълнително наелектризираше публиката, която чакаше с нетърпение, но и тъга финала на спектакъла.

Така, вече минаваше 21:30 часа, а Данчо се появи на сцената за последното си съчетание. Хората се изправиха на крака, а Йовчев се качи на халките за едно финално и феноменално изпълнение. Завъртане, отскок, приземяване, поклон. Публиката изригна в аплодисменти и викове "Данчо, Данчо"...

Докато правеше почетната си обиколка, аз се огледах внимателно в хората около мен. Стари и млади, дечица и възрастни - всички бяха на крака и аплодираха. Някои крещяха "Данчо, не си отивай". Други просто гледаха и се усмихваха на българската легенда. Останалите...просто от време на време бършеха сълзите си, които не успяваха да скрият.

На ум ми идват десетки думи и прилагателни, с които да опиша какво означава този човек за мен, за българския народ, за целия свят. Но всяка една от тях ми се струва сива и безлична - така, както ми се струваше целия свят след бенефиса на този велик човек.

Това е ефектът "Йордан Йовчев". Един спортист, който се превърна във величие. Един човек, който се превърна в легенда. Един българин, който цяла България цени и обича. Благодарим ти, Данчо.