В преследване на Рафа Шлем

Знаете ли какво е "Рафа Шлем"? Ако следите и се интересувате поне малко от тенис, няма начин да не отговорите - една мечта, която никога няма да се сбъдне.

Рафаел Надал Парера, световният номер едно в мъжкия тенис, беше на прага на уникално постижение – да държи едновременно титлите и от четирите турнира на Големия шлем. Постижение, което е толкова невероятно, толкова "невъзможно" и толкова бляскаво, че с право може да се определи като Светия Граал на тениса. Няма фен на играта с малката жълта топка, който да не мечтае нещо подобно да се случи с любимеца му. А Рафаел Надал можеше да го направи, макар и не в една календарна година – достатъчно беше само седем пъти (толкова победи трябват, за да се спечели Откритото първенство на Австралия) мощното "Вамос" да огласи "Род Лейвър Арена" и мечтата на един голям спортист и на неговите милиони фенове щеше да е факт.

Рафа не успя – неговият добър приятел и сънародник Давид Ферер, както и тялото му, го спряха. От началото на годината Надал имаше проблеми да влезе във форма, а е всеизвестно, че при неговият стил на игра физическата кондиция е най-важна – ако испанецът не се чувства подготвен физически на 100%, проблемите се появяват, когато става дума за игра на твърди кортове. Затова и Надал загуби – срещна противник, който имаше достатъчно аргументи, за да преодолее моментните възможности на испанеца.

Но днес няма да говорим за техническите аспекти на загубата на Рафа. Ще поговорим за мечтата – тази, която не се сбъдна. Милиони са искали Надал да успее, но също толкова не са желали – поради една или друга причина. Аз самият бях един от тези, които се надяваха Рафа да не спечели в Мелбърн. Но когато той загуби, нямаше място за задоволство в сърцето ми. Защото това е "шанс веднъж в живота", както той самият каза. И заради още нещо – големите, разочароващите, болезнените загуби, винаги карат сърцето на човек (с главно "Ч") да трепне.

Мъката и сълзите в очите на истинския спортист са нещата, които карат и най-големите противници, и най-големите хейтъри (позволете ми да използвам този жаргон), да проявят човещина. Те ни припомнят, че дори феномени като Надал са просто хора – такива като нас, които губим по-често в живота, отколкото Рафа на корта. И пораждат симпатия.

Мечтата не се осъществи. Но преследването на мечтата никога няма да спре. Няма бариера, която да пречи на човек да гони мечтите си. Защото не е ли процесът на преследване, на страдание, на велики победи и горчиви загуби по този път най-омайващото, най-сладкото, най-вдъхновяващото нещо? Този процес осмисля мечтата, а постигането ѝ – ами то просто я опитомява и я слага във витрината на трофеите. Затова и съм сигурен, че днес Рафа Надал е спечелил нещо повече от рекорда – уважението и симпатията на много нови привърженици на тениса.